Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Той кимна на Докс.

— Как ти се струва Япония?

— Харесва ми. Особено дамите. Все моля тоя мой приятел да ме заведе при гейшите, но той се опъва. Знаеш ли къде мога да ги намеря?

Мислех, че малко пресилва обичайната си роля на селски дървеняк, но тя явно постигна желания ефект. Канезаки вероятно се бе отчаял да се сдобие с нещо по заобиколни пътища и отсече направо:

— Чувал съм, че в провинцията имало гейши. По крайбрежието на Японско море.

— Японско море? — повтори Докс. — Вижда ми се малко далечко само заради едното забавление.

Канезаки се втренчи в него, после погледна мен.

— Добре. Ще ми кажете ли какви ги надробихте в Уаджима?

Погледнах Докс.

— Знаеш ли нещо за Уаджима?

Той сбръчка чело.

— Уаджима, Уаджима… Знаеш ли, като го споменахте, май ми напомня нещо. Да, може и да съм чувал за това място. Може би.

Канезаки определено започваше да се вкисва. Точно този момент очаквах.

— Да, може и да ти кажем нещо — намесих се. — Но това ще е услуга, нали?

Настана дълго мълчание. Накрая Канезаки го наруши.

— Добре. В замяна на моята услуга с екипировката. И тогава сме квит. — Той се усмихна леко. — Поне до следващия път.

Следващият път, помислих си, ще е по-скоро, отколкото подозираш.

— Как разбра? — попитах. Бях съвсем сигурен, че знам отговора, но исках потвърждение.

Канезаки сви рамене.

— Джипиес предавателят. Знаех кода, тъй че просто го проследих на картата да видя къде отивате. Изглежда, че сте пренощували в Уаджима. Същата нощ на тамошния плаж бяха застреляни трима души от триадата „Обединен бамбук“.

Да, точно това очаквах да чуя. И вероятно бе истина. Докс се ухили.

— Ама че съвпадение.

Канезаки кимна.

— Да, и са били застреляни с куршуми четирийсет и пети калибър. Това също е странно съвпадение. Защото пистолетите, които ви дадох, са точно четирийсет и пети калибър.

Усмивката на Докс стана още по-широка.

— Мен ако питаш, било е скарване при сделка за наркотици.

— Защо? — попита Канезаки. — Чист обир ли беше? С това ли се занимавате вече?

Докс изсумтя.

— При хонорарите, дето ми ги даваш, синко, истинско чудо е, че не съм тръгнал по лошия път.

— Не, не беше чист обир — казах аз.

— Тогава какво? — попита Канезаки. — Опитвате се да разпалите война между якудза и триадите?

— И какво, ако някой се опита да разпали война? Ще възразиш ли?

— Не, дори бих искал да ги видя как си режат гърлата. Но държа да знам.

Замислих се. Канезаки вече бе наясно, че сме били в Уаджима. Ако искаше, можеше да ни продаде на триадите и якудза. Бях усетил тази потенциална опасност още от момента, когато се наканих да искам оборудването от него. Беше неприятно, но и неизбежно при дадените обстоятелства. Нищо не се получава даром. Където и да било, но най-вече в нашия занаят.

— Мисля, че за момента можете да ми се доверите — добави Канезаки, когато мълчанието се проточи.

Погледнах Докс и след като ми кимна, пак се обърнах към Канезаки.

— Добре. Ти също можеш да ни се довериш. И бъди сигурен, че ще те държим отговорен, ако нещо се обърка преди или след акцията. В края на краищата никой друг не може да знае. Уверен ли си, че искаш такава отговорност?

Канезаки кимна.

— Уверен съм.

— Тогава ето как ще стане. Трябва ни снайперска пушка. Ти я осигуряваш. Като свършим работата, ще ти я върнем. И тогава ще получиш пълна информация за събитията.

— А междувременно ще задържим приборите за нощно виждане — добави Докс. — И пистолетите — обърна се към мен. — Може да ни потрябват.

След дълго мълчание Канезаки отсече:

— Не.

Дявол да го вземе, бях се надявал, че в напрегнатия момент няма да забележи „спонтанната“ молба на Докс. Явно грешах.

Отново замълчахме. Чаках и се надявах Канезаки да се пречупи.

Не се пречупи. Тайно бях впечатлен. Наистина бе съзрял за няколко кратки години. Питах се дали не е заради влиянието на Тацу.

— Как така „не“? — рекох накрая.

И още докато говорех, разбрах, че с нарушаването на мълчанието съм му отстъпил предимството.

— Така. Ако искате да задържите екипировката и да поръчате допълнителна, ще ми дължите в замяна нещо повече от информация.

Изгледах го, но той не мигна. Знаеше, че в момента аз се нуждая от него повече, отколкото той от мен. Не ми беше приятно, но нямаше какво да сторя.

Затворих очи и кимнах.

— Разбрахме се.

Както се бяхме уговорили, на следващата сутрин Канезаки ни достави торба за голф с обещаното оборудване във влака по линията Яманоте. Този път му дадох номера на местния си мобилен телефон. Той вече имаше доста ясна представа какво сме замислили и ако узнаеше нещо полезно, така можеше да ни го съобщи.