Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Добре, момчета — каза тя. — Време е да вляза в ролята.

Дилайла повървя пеш, за да се увери, че не я следят, после хвана такси до Минами Аояма. Не й се вярваше шофьорът някога да е чувал за клуб „Шепот“, но разбра названията на улиците „Аояма-дори“ и „Кото-дори“, а от това главно кръстовище лесно можеше да стигне пеш. Радваше се, че днес отдели време да разузнае района. Добре беше да види по пътя поне няколко познати места. Разбира се, всичко останало в града при сегашните обстоятелства можеше само да я обърка.

Не искаше отношенията й с Рейн да се обтегнат, но дявол да го вземе, толкова беше раздразнена. Това тук изобщо не биваше да се случва. Той хукна да види детето си, после се издъни — точно както се боеше тя в Барселона. А сега замесваше и нея.

Обикновено смяташе живота си за праволинеен и ясен, особено в онзи двусмислен и нестабилен свят, където живееше, но този път чувствата й бяха безнадеждно объркани. Беше ядосана на Рейн задето създаде ситуацията, която я принуди да постъпи тъй грозно, като посети Мидори в Ню Йорк. И същевременно се изумяваше на стореното, изпитваше угризения и се боеше Рейн да не разбере. Искаше с нещо да изкупи постъпката и кипеше от гняв срещу себе си, че се е поставила в положение, при което тя трябва да се оправдава пред него. А в дъното на всичко се криеше фактът, че още го желаеше — и го мразеше заради това.

Тя затвори очи, въздъхна дълбоко и си нареди да забрави тия неща. Можеше да ги анализира по-късно. В момента отиваше да търси работа. Преповтори си подробностите на ролята, която играеше — защо е тук, каква работа иска, на какво се надява и от какво се бои. Докато таксито я остави на кръстовището на „Аояма-дори“ и „Кото-дори“, вече бе напълно потънала в образа.

Потръпвайки от хлад с тънката наметка и разголената рокля, тя тръгна на юг по „Кото-дори“ покрай интригуваща смесица от ресторанти, бутици, търговски представителства и жилища. По улицата сновяха коли, малки камиони и мотопеди, и ехото на неравномерно бучащите и виещи двигатели отекваше от стените на сградите от двете страни. От време на време се чуваше клаксон, но звукът не носеше агресивност. Понякога по тротоара покрай нея заобикаляха велосипедисти. Старици разхождаха кучета с размера на катерици, някои облечени с миниатюрни пуловери. Подобни жени и безценните им псета се срещаха навсякъде из Париж. Но като погледна надолу, Дилайла забеляза, че тук имат навика да почистват след своите любимци.

Градът й харесваше. Токио сякаш почти не се делеше на отделни зони — нещо, което би ужасило парижката управа. Но тамошното планиране би задушило хаотичния чар, присъщ на Токио.

Тя зави наляво по една от тесните безименни пресечки източно от „Кото-дори“. На петдесет метра пред себе си зърна двама мъже да стоят неподвижно и се досети, че работят за клуба. Когато днес мина оттук, не бе забелязала никого и ако не знаеше какво точно търси, щеше да мине покрай входа, без да го разпознае. Не се виждаше никаква табела или реклама, само пътека с плочки, завиваща настрани от уличката, от двете страни на която сега стояха тези мъже.

Докато наближаваше, те се вгледаха в нея. Бяха облечени в еднакви тъмни костюми, закопчани догоре, имаха женствено изтънени вежди и грижливо сресани коси. Изглеждаха твърде мекушави за охранители и тя предположи, че са служителите, за които спомена Рейн. Звучеше логично — мястото беше встрани от главната улица, а наоколо нямаше паркинг и някой трябваше да се погрижи за колите на гостите. Когато наближи, двамата се поклониха, а тя им кимна и мимоходом забеляза слушалките в ушите им.

Зави по пътеката, въртейки глава, сякаш впечатлена от архитектурата. Наистина беше впечатляваща: от двете страни на пътеката имаше тъмни правоъгълни езерца и буйни папрати, осветени меко отдолу. Две гладки бетонни стени се надигаха от земята и височината им постепенно растеше с наближаването към сградата, достигайки накрая почти три метра, като по този начин с всяка крачка създаваха все по-силно усещане за уединение. Из въздуха се носеше лек мирис на благовония и звук на течаща вода по камъни. Клубът сякаш малко по малко я откъсваше от шумния пренаселен град.

Ефектът се засили, когато пътеката зави наясно. Изведнъж настана тишина — не се чуваше нищо, освен собствените й стъпки и онзи успокояващ шум на течаща вода откъм езерцата. Изкачи се по няколко бетонни стъпала и попадна в широк вестибюл, осветен дискретно със стенни аплици. Метална плоча с малък стъклен квадрат бе вградена в стената отдясно на двойната дървена врата. Камера, помисли си тя. Усети как детекторът, който й бе дал Рейн, забръмча в чантата и се зарадва на мисълта, че приборът работи. До камерата имаше бутон. Под него беше вградено пластмасово устройство — четец на магнитни карти, досети се тя. Нямаше друга ключалка и Дилайла се досети, че служителите разполагат с карти. Това означаваше, че за всички освен тях вратата е заключена и се отваря отвътре.