Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Облаците от предишния ден прераснаха в буря, която се развилия малко след полунощ. Седях в нишата на моята стая с изгасени светлини и гледах ту монитора на устройството за следене, според който кадилакът не беше помръднал, ту мрачното море отвън. Малко след два телефонът ми забръмча. Беше Докс.

— Нашите приятели се качват в колата — съобщи той. — Чудя се с кого ли имат среща в такава буря и по това време.

— Ще разберем — казах аз.

Станах, облякох водонепроницаемите панталони и яке, които бях купил точно за такъв случай, и тръгнах към вратата.

Фоайето на странноприемницата беше пусто. Разбира се, имах подготвена история, че искам да се разходя под дъжда, но щеше да звучи малко пресилено и се радвах, че не се налага да я използвам.

Последвахме кадилака на половин километър дистанция. Докс, облечен в черно яке с найлонова подплата, седеше до мен и наблюдаваше монитора. Кадилакът се виждаше като мигаща червена точка върху компютърната карта и го следяхме без затруднения. Дотук добре.

По крайбрежния път не срещнахме нито една кола. След няколко минути червената светлинка почна да се движи хаотично — лъкатушеше и описваше осмици.

— Проверяват за опашка — отбеляза Докс.

Аз кимнах.

— Затова спазваме дистанция.

След още няколко минути червената светлина зави надясно към парка, използван за строителен склад, който бях проучил по-рано, после спря.

— Какво ти разправях — рекох с усмивка.

Докс се изсмя.

— Както казах веднъж, коварните умове мислят еднакво.

Изключих фаровете и изминахме остатъка от пътя с помощта на приборите за нощно виждане. Всичко вървеше добре. На сто метра след парка отбихме встрани и спряхме. Докато се екипирахме, дъждът барабанеше по стоманения покрив на вана.

— Не забравяй, цели се в шията — напомних аз, навивайки лепенки около крачолите си, за да не издават шум при триенето. — Колкото по-далече от шията улучиш, толкова по-бавно ще подейства упойката. А не искам да танцувам в тъмното с двама полузамаяни и много ядосани сумисти.

— Сигурен ли си? Бих платил скъпо за такова зрелище.

В зеленото сияние на прибора за нощно виждане забелязах как се хили под масивните очила.

— Започни с по една стреличка на човек — казах. — Виж дали ще свърши работа. Трябват ни упоени само за минута, но като им гледам размерите, не знам. Значи ако първият изстрел не подейства веднага, стреляй отново. Не рискувай. Ако се наложи да ги застреляме, няма да изглежда, че са ограбили китайците. А това е целият смисъл на упражнението.

— Разбрано.

Проверих отново пистолета, за да съм сигурен, че има патрон в цевта.

— Готов ли си?

— По-готов няма накъде, готин.

— Да тръгваме.

Вече се бях погрижил да изключа лампичката в купето и ванът остана тъмен, докато излизахме. Затворихме вратата тихо, но дъждът се сипеше с такава сила, че и да бяхме я блъснали, едва ли някой щеше да чуе.

Промъкнахме се през разкаляния терен към кадилака, като въртяхме в движение глави и оръжия наляво-надясно. През приборите всичко се виждаше като в бял ден. Колата беше празна. Спряхме до нея и огледахме лекия наклон към морето.

Ето ги — само на десет метра от нас, стояха на ръба на прибоя като две канари, надвиснали над водата. Бяха облечени с шлифери и държаха над главите си чадъри, които изглеждаха миниатюрни в сравнение с масивните им туловища.

— Леле, мой човек — прошепна Докс. — Ако им пъхнеш електрически крушки в устата, ще заприличат на фарове.

Единият сумист държеше до ухото си клетъчен телефон, но не чувах гласа му през шума на пороя. Другият се бе вторачил в малък монитор и аз разбрах, че те използват свое джипиес оборудване за връзка с кораба, който доставяше пратката. На земята между тях лежеше черен найлонов чувал, вероятно парите за стоката.

Свалих очилата за момент и изчаках очите ми да привикнат с мрака. Исках да разбера доколко би могъл да вижда в тази тъмница човек без допълнителна апаратура. С удоволствие установих, че няма да види кой знае какво. Имаше слаба светлина от далечните улични лампи и от прозиращата през облаците луна — според мен достатъчно, за да осъществят размяната с китайците, но не и за да различат отделни физиономии. Ако внимавахме да не се очертаем на фона на отразената светлина от градчето, нямаше да ни забележат, преди да е станало твърде късно.

Отново си сложих очилата. След миг нейде откъм морето долетя проблясък. Сумистът с телефона извади фенерче и подаде обратен сигнал. Направих знак на Докс, той кимна, после се отдалечи да заеме позиция за стрелба.