Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Градът ми се стори някак уморен. Видях много хора с прошарени коси и никакви деца, макар да предполагах, че все някъде трябва да има и по-млади жители. От двете страни на пътя се трупаха отпадъци от риболовната промишленост — скъсани мрежи, строшени шамандури, ръждиви капани за крабове. Повечето боклуци бяха покрити със сини платнища, които загръщаха купчините отдолу като тръпнещи савани. Навсякъде кряскаха чайки. Отвъд отпадъците десетки корабчета се люшкаха върху вълните и с тих пукот дърпаха швартовите въжета, а мачтите и такелажите им се чернееха като скелети на фона на облачния хоризонт. Вятърът търкулна покрай нозете ми смачкана пластмасова чаша за кафе; от небето над водата бавно се спускаше студена мъгла.

Може би планираха да се срещнат тук, но не ми се вярваше. Първо, мястото беше прекалено открито; второ, наоколо можеше да има хора. Тръгнах на изток по брега. Край водата лежаха грамадни бетонни пирамиди като неизбухнали боеприпаси от някаква отдавна забравена война. Мъглата се сгъстяваше, облаците ставаха все по-тъмни и усещах, че се задава буря.

Отвъд пирамидите стигнах до нещо като парк, използван за склад на бъдещи строежи. Там бяха паркирани камиони и тук-там видях натрупани торби цимент, бетонобъркачки и други материали. След широкото тревисто поле започваше кална ивица, а по-нататък беше морето. Тук, помислих си аз, тук ще го направят. Мястото е идеално. Не по-малко идеално беше и за снайперист. Използвах фотоапарата, който бяхме купили в Ню Йорк, за да направя снимки под различен ъгъл, после се върнах във вана, за да запозная Докс с терена.

Малко преди два часа следобед приключихме с разглеждането на снимките и потеглихме към странноприемницата. Тя се оказа малка триетажна сграда, отделена от морето с тесния крайбрежен път и затревена ивица. Спрях на паркинга отзад.

— Ще издържиш ли в колата? — попитах. — Не знам кога ще се появят хората на Ямаото. Може да се забавят.

— Готин, веднъж чаках три дни в калта, докато се появи обектът. Надупчих го от седемстотин метра. В сравнение с това каросерията на ван е същински рай. Имам си спален чувал, дунапренов дюшек, храна, вода, пластмасово шише за едната нужда, кофа и найлонови торбички за другата. Плюс четиво, включително висококачествена японска порнография. По-хубаво от това — здраве му кажи.

— Е, значи ще трябва да почукам, преди да вляза — подхвърлих и той се разсмя.

Огледах се през стъклата в двете посоки. На паркинга имаше още три коли, може би на работещи в странноприемницата, а може би и на гости от вчерашния или по-ранен ден. Бяха малки, стари тойоти и нито една нямаше токийски номер. Останах с чувството, че хората на Ямаото още не са пристигнали. Все пак се постарах да запомня колите, за да ги разпозная, ако ги видя по-късно.

— Може да зърнеш нашите приятели преди мен — казах. — Очаквам да паркират тук, също като нас.

— Да, ако чуя кола, ще надникна тайно. Видя ли нещо перспективно, ще ти звънна по клетъчния телефон.

Слязох и заобиколих към входа. Вътре веднага ме посрещна топлият мирис на благовония и рогозки татами. Жена на средна възраст в синьо кимоно ме поздрави с поклон. Събух си обувките и я последвах навътре. Тя ме настани на ниска масичка във фоайето и изчака аз — или може би трябва да кажа Уатанабе-сан — да попълня фиша за настаняване.

Цялата процедура имаше леко ритуален дух и осъзнах, че хората на Ямаото вероятно също ще трябва да се задържат тук. Огледах се за подходяща наблюдателна точка и с радост забелязах на втория етаж място за отдих с изглед към фоайето. Оттам се виждаше морето и — което бе по-важно за мен — входът, през който щяха да влязат хората на Ямаото.

Жената се върна с чаша ечемичен чай.

— Сам ли пътувате, Уатанабе-сан? — попита тя, очаквайки несъмнено да отговоря и на недоизказания въпрос „Защо?“

— Да — потвърдих. — Жена ми почина наскоро и тъй като меденият ни месец бе в тази област, пожелах да се върна тук.

— Опечалена съм от вашата загуба — каза тя и сведе глава.

Както очаквах, след като чу тъжната история на Уатанабе, тя не зададе други въпроси и не се наложи повече да я лъжа. Но бях сигурен, че новината ще се разчуе сред персонала и следователно никой няма да се учуди, че печалният Уатанабе седи замислен часове наред на онзи балкон на втория етаж.

Оставих багажа в стаята си на третия етаж — квадратна, застлана с рогозки и с изглед към морето, който бе впечатляващ, макар да го загрозяваха провисналите кабели на високоволтовите далекопроводи. После слязох в ресторанта, седнах така, че да виждам входа, и без да бързам, обядвах със стриди от залива Анамизу, сладки скариди от дълбините на Японско море и местна зимна жълтоперка с настъргана ряпа и червени чушки. Докато се хранех, дойдоха няколко възрастни двойки, но явно не бяха хората, които очаквахме.