Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Но това нямаше значение. Нямаше значение дори какво иска жената. Важното беше, че тя казваше истината. Рейн представляваше заплаха. И това никога нямаше да се промени.

Мидори беше длъжна да го прогони от своя живот. И от живота на Коичиро. Завинаги.

На другата сутрин използвах самоличността Уатанабе, за да наема ван от един гараж в Шинджуку. След това напазарувах малко допълнителна екипировка: топли дрехи с тъмен цвят; водонепроницаеми ботуши; радиостанции, ако се окаже, че клетъчните телефони нямат обхват над Японско море. През остатъка от деня спах. Не беше идеален начин да се приспособиш към местния часови пояс, но се нуждаех от почивка, а така или иначе двамата с Докс щяхме да действаме през нощта. Събудих се точно по залез-слънце и след необходимите процедури, за да се уверя, че съм сам, отидох до един уличен телефон да се обадя на Канезаки.

— Хай — каза той както винаги още след първия сигнал.

— Набави ли каквото те помолих?

— Всичко е тук. Въздушна пушка „Оплус ХТ“ с нощен мерник ANPVS-17, два пистолета „СОКОМ Хеклер и Кох“ модел 23 с нощни мерници „Триджикон“, инфрачервен лазерен мерник ANPEQ-6, заглушител „Найтс Арамамънт“, резервен пълнител, сто патрона с кух връх и кобур „Уилкокс“, два прибора за нощно виждане ANPVS-7, разработен от Управлението джипиес предавател с магнитно прикрепване за тайно наблюдение, в комплект с монитор за картографска програма. Не успях да осигуря само десетте стрелички. Оказа се, че имаме само пет.

— По дяволите — изругах и взех да обмислям как ще трябва да прекроим плана.

— Имаш късмет, че изобщо разполагаме с пушката и петте стрелички. Такова въоръжение се използва главно срещу лошите момчета в Европа и Близкия изток. Единствената причина да е налице е, че някой от посолството открил неизхарчени пари в бюджета за борба с тероризма и решил да ги използва.

— Какво има в стреличките?

— Някакъв търговски вариант на течен сукцинилхолинов хлорид. При улучване на целта малък експлозивен заряд инжектира упойката, тъй че измъкването на стреличката не помага. Действа много бързо, скоростта зависи от мястото на улучването. Във врата е най-добре.

— Телесното тегло влияе ли?

— Не. Предвидени са дори за носорог.

— Добре, ще трябва да се задоволим с пет.

— Оборудването е скъпо, да знаеш. Ако нещо изчезне, лошо ми се пише.

— Още отсега казвам, че няма да си получиш обратно стреличките.

— Не говоря за тях. Нито за боеприпасите.

— Къде ще получа доставката?

— Където искаш — отговори той, защото знаеше, че ще се чувствам по-спокоен, ако сам подбера мястото.

Замислих се. Знаех, че в момента не ме следят, а и нямах време за сложни процедури. Плюс това не исках да оставя на Канезаки време да ми погоди някой номер. Не че би го сторил — особено след като смяташе, че вече му дължа услуга, — но винаги си струва да бъдеш предпазлив.

— На перона на гара Хараджуку — казах. — След трийсет минути.

— Добре.

Двайсет минути по-късно слязох от влака на гара Хараджуку. Вътрешният ми радар не засече нищо. Тълпата беше умерено гъста и се състоеше от две приблизително равни по брой категории: тийнейджъри, отиващи към близкия търговски център на улица „Такешита-дори“, където продаваха дрехи в стил гръндж, ретро и хип-хоп, и добре облечени възрастни, упътени към бутиците и заведенията на другата съседна улица, „Омотесандо-дори“. Винаги ми доставяше удоволствие фактът, че две толкова различни места и човешки групи могат да съществуват паралелно на едно и също място. Това е част от движещата сила на Токио.

Точно навреме Канезаки слезе от влака за Шинджуку, преметнал през рамо средно голяма моряшка торба. Беше облечен с тъмен костюм и ако в стойката и походката му не се долавяше нещо подчертано западно, би могъл да мине за поредния японски корпоративен самурай.

Видя ме и тръгна към мен. Огледах другите пътници, слезли от влака. Не забелязах проблеми.

Той остави торбата и се ръкувахме. Детекторът за предаватели, направен от моя покоен приятел Хари, кротуваше в джоба ми. Канезаки бе чист.

— Как си? — попита Канезаки.

— Добре — отвърнах и го огледах от глава до пети. — А ти?

— И аз.

— Как върви глобалната война срещу тероризма?

Той се усмихна.

— Напоследък я наричаме глобална война срещу насилствения екстремизъм.

Харесваше ми, че не премина в отбрана. Не чак толкова отдавна би приел закачката ми като лично оскърбление. Запитах се дали неговите хора знаят колко способен става. Навярно не.