Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

След това се оттеглих на втория етаж, където зачаках, като се преструвах на унесен в размисли. Навън бе започнало да се смрачава, когато клетъчният ми телефон забръмча. Погледнах екранчето — беше Докс.

Натиснах бутона за приемане.

— Да.

— Изглежда, че най-после си имаме компания — съобщи той.

— Сигурен ли си?

— Да кажем, че имам силно предчувствие. В момента влизат.

— Как изглеждат?

— О, не бой се, няма да ги сбъркаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Само гледай и ще разбереш.

Погледнах надолу към фоайето. Чух как входната врата се отвори и затвори. Жената със синьото кимоно, която ме бе посрещнала, подвикна: „Ираша имасе“ — добре дошли — и изтича иззад плота на рецепцията. След миг под мен се появиха двама грамадни мъже, очевидно борци сумисти. Отдръпнах се назад, за да не ме забележат. Под този ъгъл бе трудно да бъда сигурен, но по моя преценка всеки от тях тежеше над сто и петдесет килограма. Все едно виждах главите и плещите на двойка бизони.

— Ах, мамка му — прошепнах впечатлен.

— Предполагам, че си ги видял — рече Докс.

— Божичко, ние имаме само четири стрелички.

— Да. Както казва, ако не се лъжа, Рой Шайдър в „Челюсти“: „Ще ни трябва по-голям кораб“.

Двамата казаха нещо на жената, но не чух какво точно. Тя ги въведе навътре.

Занаятът им личеше не само по физиката. Притежаваха онази бавна сумистка походка, онзи царствен вид — едва ли не божествен, — породен от сплавта на сила и слава. Бяха свикнали да ги гледат, да бъдат обект на внимание и страхопочитание и крачеха тъй, сякаш преклонението им се полагаше по право, без задължение да се отплащат с нещо повече от пасивното му приемане.

Отдръпнах се още малко назад.

— Видя ли каква кола карат? — попитах.

— Естествено. Голям винен кадилак с волан отляво. Подходяща кола за якудза. Трябваше да са те.

— А номера видя ли?

— Да.

Той ми го продиктува и аз го записах.

— Добре, изчакай — казах. — Ще ти се обадя пак.

— Разбрано.

Позвъних на Тацу. След няколко сигнала немощният му глас изрече:

— Хай.

— Как я караш? — попитах.

— Още съм жив.

Изведнъж ме обзе мъчителната мисъл, че някой ден съвсем скоро ще му позвъня, но той няма да отговори, защото вече няма да бъде между живите.

Прогоних я и заговорих:

— Мисля, че нашите хора пристигнаха, но трябва да бъда сигурен. Кито и Санада… сумисти ли са?

— Не знам. Но мога да разбера.

— Добре. Ето и номера на колата, която карат. Токийски е.

Продиктувах му номера. Той обеща да ми позвъни.

Хвърлих предпазлив поглед към фоайето. Двамата бяха приключили с регистрацията и жената в синьо ги водеше към асансьора, навярно за да им покаже стаите.

Петнайсет минути по-късно Тацу ми се обади.

— Те са. И двамата са бивши сумисти, напуснали поради контузии. Колата е регистрирана на името на Кито.

— Добре. Пристъпвам към действие. Скоро ще ти се обадя.

Прекъснах и позвъних на Докс.

— Прав беше. Точно тях чакахме. Бивши сумисти.

— Бивши ли? На мен ми изглеждат съвсем настоящи.

— Напълно те разбирам.

— Дали ги е бивало като борци?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Просто се чудех дали можем да ги повалим, ако се наложи.

— Да ги повалим? Общо тежат към триста кила. Ако ще ги поваляме, трябва да е само със стрелба от разстояние, това е положението. И то само защото не можем да използваме авиация.

— Добре де, просто се опитвах да разработя резервен план.

— Ако се наложи да влезем в ръкопашна схватка с тия приятели, препоръчвам ти да прибегнеш към молитва.

— Ти се моли колкото си щеш. Аз предпочитам да разчитам на нещо по-остро.

— Дано да е харпун. А и с него не знам дали ще засегнеш важен орган.

— Ами ако…

— Виж какво, не че не ми се обсъжда най-подходящият начин за убиване на сумист — прекъснах го, — но след като изяснихме положението, може би сега е моментът да се промъкнеш и да лепнеш предавателя на колата им. Аз ще стоя тук и ще те предупредя, ако тръгнат да излизат.

— Разбрано.

Две минути по-късно той пак се обади.

— Готово. Където и да отидат, можем да ги следим от разстояние и ще знаем кога спират. А ако тръгнат пеш, просто ще следваме тътена на земята под нозете им.

— Да, бе — изсумтях и си спомних, че разполагаме само с четири стрелички. Канезаки бе казал, че са предвидени и за носорог. Надявах се да е говорил буквално. Иначе ни чакаха неприятности.

Следващите трийсет часа бяха запълнени предимно с наблюдение и чакане. Странноприемницата имаше превъзходна кайсеки — японска висша кулинария, — а горещите минерални бани онсен бяха чудесни. Насладих се и на двете, за да не привлека внимание с въздържанието си, макар да се чувствах малко виновен, че трябва да оставя Докс във вана. През втория ден на два пъти го откарах до уединени места, където да се разтъпче и да подиша чист въздух. Той през цялото време беше в добро настроение и аз си помислих, че незнайните божества на морските пехотинци би трябвало да са доволни.