Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Да, съкращението ГВСТ не звучеше добре — подхвърлих. — Сигурен съм, че след преименуването ще ви потръгне.

Той се позасмя.

— Ще ми кажеш ли за какво ти трябва всичката тая железария? И с кого работиш? Всичко по двойки — не е в твой стил.

Пак го погледнах. Да, беше способен. Но може би ставаше и малко самонадеян.

— Вече ти дължа услуга — казах студено, — а сега искаш и безплатни екстри.

Той се стъписа.

— Исках само…

— Виж, какво точно правим? Сътрудничество по добра воля или търговска сделка?

— Надявах се да е и едното, и другото.

— Не става. Избери едното. И се примири с избора си.

Той помълча, после каза:

— Нека да си помисля.

Свих рамене. Пак помълчахме.

— Чувал ли си се с Тацу? — попитах.

— Напоследък не. Той е зает, аз съм зает…

— Сега е в болница.

Той ме погледна и в очите му видях искрена тревога.

— Не думай! Сериозно ли е?

— Рак на стомаха. Ако искаш да го видиш, той е в „Джикей“. Само че побързай.

— Ах, дявол да го вземе.

— Иди да го видиш. Той те смята за свой ученик, за продължител на делото му. Но е прекалено горд, за да го каже.

Канезаки кимна.

— Благодаря, че ми съобщи.

Нарамих торбата.

— Ще ти се обадя.

Той протегна ръка и след кратко колебание аз я стиснах.

— Пази се — каза Канезаки.

— Непременно — обещах. — За нищо на света не бих пропуснал да ти върна услугата.

Пътуването до Уаджима на следващата сутрин трая около пет часа. Японските магистрали са с прекомерно високи такси, но за щастие това облекчава движението. Плащах в брой, тъй като бях отхвърлил предложението на гаража да ми осигурят най-модерната апаратура за електронно плащане. Плащанията по електронен път се проследяват твърде лесно.

По пътя спряхме край един изоставен строеж да проверим цялата екипировка. Докс досега не беше използвал въздушна пушка и аз бях поискал десет стрелички, за да може да потренира. Но след като разполагахме само с пет, смятах, че не можем да отделим повече от една.

— Не пропускай — заръчах му, докато залягаше на осемдесет метра от една ограда, върху която бях поставил консервна кутия.

Чу се тих пукот на внезапно освободен газ под налягане, а след миг до нас долетя и звън на тенекия. Погледнах през бинокъла. Кутията беше изчезнала. Понечих да кажа на Докс, но той вече знаеше. Вдигна лице към мен и се усмихна.

— Нищо работа, някакви си осемдесет метра. От такова разстояние мога да улуча и с камък.

Преди да се върнем във вана, втрих с четка за зъби в косата си малко бяла боя за обувки. Така щеше да изглежда много по-прошарена, отколкото почваше да става по естествен път над ушите ми и по слепоочията, и би ми дала десет години повече в евентуалните описания на очевидци. За допълнителен ефект си сложих чифт отчайващо старомодни очила с дебели рамки и обикновени стъкла, купени преди да напуснем Токио.

Пристигнахме в Уаджима малко след пладне и аз се обадих в странноприемницата да попитам дали мога да се настаня. Както очаквах, помолиха ме да дойда в два. Не възразих. Можеше да се предполага, че и хората на Ямаото още не са дошли.

През следващия час и половина обикаляхме с колата насам-натам, за да опознаем Уаджима. Според мен на места районът все още беше красив, но както в цяла Япония строителните компании настъпваха неумолимо. Местните широколистни дървета, искрящи сега с червено-оранжева премяна в хладния есенен въздух, биваха изсичани безжалостно, за да ги заменят с по-подходящите за дърводобив кедри. Останалото изглеждаше като кърпеж на наранена плът, нашарена със зелени превръзки, които не помагаха за изцеляване на раните. Всичко беше павирано или покрито с плочки — речните корита, хълмовете, дори крайбрежието. Изглеждаше, че единствено морето се е спасило от метастазите на строителните предприемачи, но докато карахме по брега, забелязах, че някоя бюрократична група по интереси вече се е захванала да закрие частично пристанище Уаджима с огромна бетонна стена. Спомних си какво бе казал Докс за американците — че се обявяват за миролюбци, но непрестанно воюват. Японците изповядват традиционно преклонение пред природата, но ето че тук се стараеха да я погребат без остатък в бетонен саркофаг. Кога ли щеше да ни се наложи да надзърнем в огледалото и да си признаем, че традиционната ни обич към природата се е превърнала в отявлена лъжа.

След като огледахме каквото можеше да се види от вана, ние спряхме, за да пообиколя пеш. Докс също искаше да се разтъпче, но трябваше да признае, че в затънтено градче като Уаджима бялата му физиономия и грамадната фигура ще привлекат внимание, с което не би се справило дори изключителното му умение да остава незабелязан. Той легна на задната седалка, а аз излязох под студеното небе, потъмняло от дъждовни облаци.