Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Мидори пак се разсмя.

— Не чак толкова често.

— Аз пък бих искала да чуя още. Вижте, знам, че е късно и вероятно редовно ви досаждат, но… има ли къде да седнем по на едно питие? Наистина ще ми е много приятно. Впрочем, името ми е Лора.

Мидори се поколеба, после каза:

— Разбира се, защо не. Чакайте първо да позвъня на бавачката, за да съм сигурна, че ще остане по-дълго.

Дилайла невинно повдигна вежди.

— О, вие имате деца?

Мидори кимна.

— Момченце. Изчакайте — тя извади мобилен телефон и се отдалечи на няколко крачки. След малко се върна. — Добре, всичко е наред. Какво ще кажете за „Ланголо“? Квартално заведение на две крачки оттук.

— Звучи чудесно.

— Тогава само ми дайте няколко минути.

Дилайла кимна. Мидори изчезна за момент през вратата в дъното, после се върна с късо черно кожено яке. Тръгнаха към изхода. Попътно още няколко клиенти благодариха на Мидори. Китаристът и барабанистът я прегърнаха. Барманът й махна с ръка, а пазачът на входа я целуна по европейски — по двете бузи. Очевидно тук я харесваха и се чувстваше в свои води. Това бе нейният свят.

Отидоха до бара, който бе предложила Мидори. Заведението беше старо и тъмно, с дивани и други тапицирани мебели, разположени на групички върху пода от бели плочки. Между звука на разговорите и музиката имаше приятен баланс. Тук човек можеше да разговаря, без да повишава глас.

Седнаха на една ъглова масичка. Дилайла се настани в края на дивана с гръб към стената; Мидори седна на съседното тапицирано кресло с гръб към витрината. Дилайла се вслуша в музиката, после подхвърли:

— Хубава песен. Ойстейн Севар. Един приятел от Осло ми разказа за него.

— Значи не се увличате само от джаза?

Дилайла се усмихна.

— О, не, харесвам всичко. — Тя взе менюто. — Е, какво ви се иска?

— О, не знам. Вероятно само чаша вино.

— Да попитаме ли за божоле? Младото божоле тъкмо излезе на пазара, а тази година качеството е много добро.

— Звучи чудесно.

Дилайла погледна менюто и с удоволствие видя, че имат „Домен Дюпьобл“, което смяташе за най-добро от новата реколта. Когато дойде сервитьорката, Дилайла поръча една бутилка. Може би Мидори не искаше чак толкова много, но не възрази.

— Как ви харесва Ню Йорк? — попита Дилайла. — Във вашия уебсайт се казва, че сте родом от Токио.

— Харесвам го. Повторно живея тук и го чувствам като свой втори дом.

— Какво ви върна?

— Най-вече възможностите за работа.

Отговорът прозвуча сравнително гладко, но Дилайла видя, че Мидори посърна за миг — явно си припомни обстоятелствата около това пътуване. Интересно.

Сервитьорката донесе виното и се отдалечи. Дилайла взе чашата си.

— Наздраве — каза тя. — Много ми е приятно, че се запознахме.

— И на мен — отвърна Мидори.

Чукнаха се и отпиха.

Дилайла знаеше, че трябва да започне отдалече. Тайната на съблазняването не е в привлекателността на съблазнителя. Важно е по-скоро какви чувства ще вдъхне на обекта. Да, външността и излъчването са важни, но само като основа. Трябва да ги следва усещането за удоволствие, ласкателната мисъл, че толкова привлекателно същество изпитва искрено влечение към мен. Да накараш някого да се чувства важен, достоен, център на вселената — нещо, което обикновено не смее и да си помисли… това е съблазняването.

Затова, докато пиеха първата, а после и втората чаша вино, Дилайла разпитваше главно за Мидори и джаза. В края на краищата бе нейна почитателка и въпросите звучаха нормално. Къде си се научила да свириш на пиано? Каква е връзката ти с Ню Йорк? Какво те привлече към джаза? Кой ти повлия най-силно? Какво е усещането да съчиниш песен?

За разлика от повечето хора Мидори не бе съвсем заслепена от вниманието на Дилайла. Тя също задаваше въпроси. Но Дилайла винаги успяваше да насочи разговора отново към нея.

Когато наляха последното вино от бутилката, Дилайла хвърли поглед към ръката на Мидори, сякаш за пръв път забелязваше, че тя не носи халка.

— Омъжена ли сте? — попита.

Мидори поклати глава.

— Не.

— Извинявайте. Споменахте за бебе и аз…

— Няма за какво да се извинявате. Бащата на бебето живее в Япония.

Дилайла остана с чувството, че отговорът е добре репетиран. Звучеше точно толкова преднамерено уклончив, колкото да предотврати по-нататъшни въпроси, без да засяга събеседника.

— Сигурно е трудно — подхвърли.

— Не. Всъщност така е по-добре.

Мидори не добави нищо повече и Дилайла разбра, че макар и замаяна от виното и поласкана от очевидния интерес на събеседничката си, тя не е склонна да говори на тази тема.