Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Хай — изрече лаконично той, пак по примера на по-стария си колега.

— Хей — отвърнах аз.

— Да не би вече да живееш в Токио? — попита той след кратко мълчание.

Усмихнах се. Бях използвал уличен телефон точно заради неговата анонимност. Исках да запазя клетъчния телефон чист колкото се може по-дълго.

— Имам работа тук — обясних. — Нищо, което да те раздразни, ако научиш. Ще ми трябва твоята помощ.

— Добре.

— Телефонът ти сигурен ли е?

— Да.

— Една упойваща пушка с нощен мерник и минимум десет приспивателни стрелички; два пистолета със заглушители, инфрачервени лазери и нощни мерници, резервни пълнители, по сто патрона с кух връх и набедрени кобури; два прибора за нощно виждане; един джипиес за проследяване на автомобили с магнитно закрепване.

— Това ли е всичко?

Усетих сарказма в гласа му.

— Да.

— За Коледа ли ти трябва? Не знам дали ще се побере в чорап…

— Трябва ми за утре вечер.

— Джон, не се занасяй.

Канезаки обичаше да подчертава трудността на всяка поискана услуга, за да може да изкопчи по-големи отстъпки в замяна. Вероятно това бе причината за мърморенето му и сега. Или пък молбата ми наистина го затрудняваше. Все едно. Нямах време за празни приказки.

— Можеш ли да го направиш? — попитах. — Ако не, ще потърся друг начин.

— Не казвам, че не мога…

— Тогава какъв е отговорът ти?

— Виж, недей да ме пришпорваш. Да се изпише такава железария, не е като да заемеш няколко йени от дребен лихвар.

— Сигурно си прав.

— Ако мога да го направя, ще ми бъдеш длъжник.

— Какво ще ти дължа?

— Услуга. Работа.

Само дето не добави: „Душата си“. Надеждите ми за Мидори и Коичиро почнаха да се смаляват като искрата в изгасен телевизор.

Всъщност нямаше защо да се изненадвам. Можех да споря с него, но в момента залогът беше по-голям от душата ми.

— Щом така предпочиташ — казах. Гласът ми сякаш долиташе от много далече.

— Това „да“ ли беше?

Изведнъж отчаяно ми се прииска да отвърна: Майната ти. Да му го кажа лично, както аз си знам. Но вместо това казах само:

— Да.

— Добре. За колко време ще ти трябват нещата?

— Най-много седемдесет и два часа.

Мълчание.

— Има ли риск нещо да се обърка и да ми пламне задникът?

— Не, ако всичко мине добре.

Той се разсмя.

— Господи, сега ми олекна.

— Да, и на мен — вметнах.

— Ще видя какво мога да направя. Обади ми се утре следобед.

— Ще ти пусна списъка и в сайта за обяви. Просто за да съм сигурен, че няма да пропуснеш нещо.

— Бива.

Оставих слушалката и я избърсах по навик.

Спрях в едно интернет кафене и пуснах списъка на екипировката в сайта, който използвахме. Вече нямах какво друго да правя, освен да се помъча да поспя.

Върнах се в хотела и си пуснах много горещ душ. Топлината прогони напрежението от мускулите ми и по-късно, когато се отпуснах в леглото, тялото ми омекна почти като гума. Но умът ми не искаше да се изключи. Непрекъснато си представях лицето на Коичиро и си спомнях как се сгуши в мен, когато го прегърнах. Дълго гледах в тавана и по някое време осъзнах, че също като Тацу нашепвам отново и отново: „Онегай шимасу“. Моля те. Моля те.

В петък привечер Дилайла се събуди от дрямка в хотел „Мърсър“ в Сохо. По време на полета изобщо не бе мигнала, но в хотела заспа веднага след като си разопакова багажа. По това време в Париж бе ранно утро и сега тялото й се чувстваше готово за действие.

Тя дръпна завесите и погледна към онова, което управата на хотела наричаше „изглед към двора“. Всъщност гледката не беше лоша. Наистина имаше двор, красив под лъчите на почти пълната луна, а тя предпочиташе по-скоро да гледа двор, отколкото шумна улица.

Хотелът й харесваше. Беше малко упадъчен — портиер с черно поло и физиономия на кандидат за киноактьор, безплатни презервативи в банята и тъй нататък — но все пак в Сохо тия неща изглеждаха нормални.

Тя се изкъпа, изсуши си косата и сложи съвсем малко грим — спирала, руж и едва забележима очна линия, за да внесе драматична нотка. После няколко капки от любимия си парфюм, изработван лично за нея в „Герлен“. Слагаше от него, когато имаше среща с Рейн. Знаеше, че той харесва парфюма, и тази мисъл й доставяше удоволствие.

Мина в спалнята, извади дрехите, които смяташе да облече, и ги огледа: тесни черни джинси, твърдо да. Любимите й махагоново кафяви ботуши с висок ток, определено да. А сега горната дреха. Хмм, може би коприненото сако на „Шанел“, което бе купила от „Трите стъпала на Катрин Б.“ на улица „Гизард“; то несъмнено беше разкошно. Но… не, може би мънистената украса щеше да изглежда прекалено разкошно за джаз бар в Сохо. Значи… да, по-добре да си сложи болерото „Санта Еулалия“. То беше пищно, с шоколадовокафяв цвят, който страхотно отиваше на косата й, а щеше да върви и с джинсите. Рейн й го бе купил на „Пасенг де Грасиа“ в Барселона… тази мисъл също щеше да й доставя удоволствие. А отдолу… да, тъмнокафявата копринена камизола „Сабия Роза“, сутиен в същия цвят и прашки — изглеждаха секси дори както лежаха на леглото. Добре.