Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Информация, това й трябваше. Много неща искаше да узнае. И нямаше да я получи, ако се прави на наранена, гневна, отмъстителна жена, каквато се чувстваше в момента. Не. Щеше да постигне целта си, ако тази вечер загърбеше бушуващите чувства и се превърнеше в друга личност. Личност, с която Мидори да се почувства приятно, да бъде привлечена от нея и да заговори открито.

Когато след час изпълнението свърши и ръкоплясканията затихнаха, нервността й отдавна бе изчезнала. Знаеше коя е тази вечер, знаеше какво иска, знаеше как да го получи.

Някои от посетителите чакаха да си поговорят с Мидори и нейните колеги. Неколцина си бяха купили дискове с нейна музика и молеха за автограф. Дилайла гледаше. Жената беше любезна и дружелюбна с почитателите си, но личеше, че това е просто професионална маска, зад която се криеше, докато си бъбреше с тях. Маската не беше съвсем фалшива, сърдечността изглеждаше искрена — но все пак това не бе истинската жена. Дилайла се усмихна леко. Познаването на маската щеше да й помогне да разбере кога е достигнала до истинската, живата личност, скрита отдолу.

Мъжът с коженото яке се приближи.

— Вашият познат май наистина се е побъркал. Да ви предложа ли едно питие? — попита той.

Дилайла се усмихна. Знаеше, че мъжът през цялото време я държи под око и е забелязал, че все още е сама. Хареса й, че дойде да я попита. Някой с по-малко кураж просто би пратил питието. Редовно го правеха, а тя ужасно мразеше това. Беше толкова жалко — опит да обвържеш някого от безопасно разстояние.

— Благодаря, че попитахте — отвърна Дилайла. — Но сега отивам да се срещна с него. Само искам да поговоря с Мидори преди това.

— Добре — каза мъжът и пак се усмихна чаровно. Все още се надяваше.

Дилайла отвърна на усмивката, за да покаже, че е поласкана — той го заслужаваше. Но същевременно кимна леко, за да даде знак, че отговорът е окончателен. Той любезно й пожела лека нощ и всичко приключи.

Когато групата около музикантите намаля, Дилайла стана и се приближи. Знаеше, че Мидори я е забелязала по време на изпълнението и след това. Сега японката се усмихна сърдечно и с леко извинение, че я е накарала да чака, но зад това се долавяше и любопитство коя може да бъде тази самотна и красива жена.

Дилайла също се усмихна и изрече с леко пресилен парижки акцент:

— Трябва да ви кажа, че свирите чудесно. Толкова се радвам, че попаднах в Ню Йорк точно когато имате изпълнения.

— Благодаря — поклони се леко Мидори. — Откъде сте?

— От Париж.

— Чували сте за мен във Франция? Поласкана съм.

Да, това беше правилният подход.

— Имам приятели по цял свят, които ми препоръчват музика — отвърна Дилайла. — Една приятелка от Токио ми каза, че вие ще ми харесате, затова потърсих по интернет и купих вашия диск „Друго време“. Наистина го харесах. Идвам в Манхатън по няколко пъти годишно, но за пръв път се засичаме.

Готово, няколко щрихи за запълване на картината. Приятели по цял свят — значи космополитна личност. Интерес към музиката — изтънчена. Чести пътувания в чужбина — богатство, положение, може би отговорна работа. А последното изречение деликатно намекваше, че вълнуващият международен живот на Дилайла може да обхване и Мидори.

И, разбира се, Дилайла както винаги бе проучила всички подробности: името на албума, продава ли се по интернет и така нататък. Дори беше готова да разкаже за приятелката си от Токио, но Мидори не прояви интерес към темата. Вместо това попита:

— Какво ви води в Манхатън от Париж?

— Аз съм нещо като разузнавач за парижките модни къщи. Пътувам и фотографирам местните стилове на облекло, изкуството… всичко, което може да вдъхнови френските дизайнери. Деловите срещи обикновено са в Ню Йорк, Милано…

Всъщност историята бе вярна. Дилайла наистина имаше връзки с някои парижки дизайнери и те наистина използваха нейни снимки. Едно прикритие не струва нищо, ако не е част от живота ти.

— Охо! — възкликна Мидори. — Струва ми се приказна професия.

— Не мога да се оплача. Но изглежда скучна в сравнение с вашата.

Мидори се разсмя.

— Не съм сигурна.

— Наистина. Бих си дала половината си живот за талант като вашия.

— Е, да, и аз не мога да се оплача.

— Къде се научихте да свирите? И защо джаз? Знаехте ли като дете, че… Извинявайте, сигурно все за такива неща ви разпитват разни като мен.

Да, бе. Разкошни, изтънчени, интересни жени да се интересуват повече от разговор за Мидори, отколкото да говорят за себе си? Не й се вярваше.