Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Още няколко минути седяхме така. Очите му оставаха затворени и аз разбрах, че е заспал.

Станах и пристъпих към вратата. Кимнах на телохранителя, после проверих коридора. Всичко беше наред.

Спуснах се по стълбите и излязох през един заден изход, после започнах обиколка по улиците, за да се уверя, че не ме следят. Добре беше да имам оперативна задача, върху която да се съсредоточа. Това ми помагаше да не мисля.

Когато се уверих, че съм сам, позвъних на Докс. Той вече се беше настанил в своя хотел — грамадния и анонимен „Шинагава Принс“. Уговорихме си среща в кафене „Старбъкс“ на гара Шинагава след два часа, за да имам време да се настаня в също тъй анонимния „Шинджуку Хилтън“.

Приключих разговора и тръгнах към Яманоте. Думите на Тацу още кънтяха в главата ми: „Скоро няма да мога да ти помагам.“

Когато пристигнах в Шинагава, отначало се обърках. Някогашният мизерен и затънтен квартал, вонящ на кланици, беше облагороден. Южно от гарата всичко бе чисто ново: високи стъклени сгради, искрящи магистрали, скъпи на вид ресторанти. Господи, до входа на гарата имаше дори деликатесен магазин на „Дийн енд Делука“.

На една вътрешна тераса в гарата, над пешеходния надлез, намерих кафенето, което ми бе описал Докс. Той вече ме чакаше там, седнал до парапета, и гледаше отвисоко тълпите. Вероятно се наслаждаваше на добрата си позиция с идеални възможности за обстрел. Забеляза ме и леко кимна в знак, че е безопасно да се приближа.

Отидох да си поръчам билков чай. Бях уморен от пътуването и смяната на часовия пояс, но исках да увелича шансовете си за спокоен сън тази нощ. Взех чая и седнах на масата срещу Докс.

— Предположих, че ще дойдеш по-рано — рече той. — За да спестим време, подраних и аз.

Разбира се, през последната година беше опознал моите навици и използваше тази възможност да ми натрие носа. Вече свиквах с това.

— Много предвидливо от твоя страна — подхвърлих.

— Предвидлив съм си. Дори ти донесох подарък. И с риск да те разочаровам ще кажа, че не е кимоно или луксозно копринено бельо.

Той сложи на масата книжна торба. Надникнах вътре, видях черен сгъваем нож и го извадих. Разгънах острието под масата.

— Това е „Бенчмейд Президио 520S“ — обясни Докс. — Девет сантиметра острие с режещ ръб от специална сплав. Реших, че може да ти хареса.

— Много ми харесва — потвърдих, после сгънах ножа и го прибрах в джоба си. — Благодаря.

Той кимна.

— Какво разправя твоят приятел?

Разказах му какво съм узнал от Тацу.

— Ако срещата е вечерта след два дни, ще трябва да побързаме — каза Докс, когато свърших. — Твоят приятел може ли да ни осигури необходимата екипировка?

— Не. За да свършим работата както трябва, ще ни трябват някои необичайни неща.

Той се усмихна.

— Е, мисля, че знаем къде да търсим специалните стоки.

Кимнах. Естествено, имаше предвид Томохиса Канезаки, американски японец от ЦРУ, работещ в посолството в Токио. През изминалите години и двамата бяхме имали вземане-даване с Канезаки. Някои от предметите, които получавахме, бяха легални; с други се сдобивахме чрез малко по-предприемчиви методи. За момента той ни беше по-скоро приятел, отколкото враг, макар че човек никога не бива да се осланя на подобни етикети. В крайна сметка бизнесът си е бизнес.

— Ще му се обадя — казах. — Но няма да споменавам, че си замесен. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Съгласен.

— Трябва да сме готови за действие вдругиден в шест сутринта. Странноприемницата, където ще отседнат хората на Ямаото, приема гости от два следобед, а искам да бъда там преди тях.

— И ние ли ще отседнем там?

— Само аз. Вече си направих резервация. Ти обаче трябва да останеш в сянка. По ония места не се мяркат много бели лица, а не искаме с нещо да те запомнят.

— Палатка ли да си разпъна? Не че имам нещо против, просто е добре да знам.

— Ще наема ван. Необходим е за операцията, но може и да послужи като подвижно жилище, нали ме разбираш.

— Разбирам. Добре, утре ще напазарувам това-онова. Май само две нощи ще се радвам на лукс тук, в „Принс“, а после играта загрубява.

Кимнах.

— Дай да решим какво ни трябва, после ще се обадя на Канезаки.

Обсъдихме всичко, като започнахме от целта на операцията и на тази основа определихме екипировката. Когато приключихме, Докс се върна в „Принс“, а аз намерих телефонна кабина пред гарата.

Канезаки вдигна още след първия сигнал по стар навик, който знаех, че е изкопирал от Тацу.