Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

При тия думи Докс избухна в смях. Гледах го и тихомълком се чудех на чувството му за хумор. След малко кикотенето му позаглъхна.

— Схвана ли? — попита ме.

— Да, но…

— Ловецът си ти, готин. Все си казваш, че просто опитваш да постъпиш правилно, да бъдеш със семейството си, да зарежеш стария живот и какво ли не още. Но при теб в крайна сметка винаги опира до убиване. Винаги.

Колкото и да се преструваше на селски наивник, Докс притежаваше ум като бръснач.

— Харесвам Америка — продължи той. — Така де, погледни ни, вечно си казваме колко сме миролюбиви. „Ние сме миролюбци, обичаме мира.“ Сигурно затова харчим за армията си повече от всички останали страни, взети заедно, затова имаме над седемстотин задгранични военни бази в сто и трийсет държави и затова воюваме почти без прекъсване още от времето, когато сме били просто групичка колонии. Как мислиш, ако някой марсианец кацне на земята и се опита да определи най-миролюбивото общество, дали ще избере Съединените щати? Не ме разбирай погрешно, не казвам, че има нещо лошо в това. Ние сме войнствен народ, личи си от пръв поглед, умеем да воюваме и дори ни харесва. Просто не разбирам защо не си го признаваме. Бас държа, че ако престанем да се преструваме, продажбите на успокоителни ще спаднат наполовина.

— Може би — казах разсеяно аз.

— Но схващаш какво имам предвид, нали? Какъвто си — такъв си, също като ловеца. Останалото е просто оправдание за онова, което така или иначе искаш да сториш.

— Само дано не намекваш, че ти си мечокът. Той се разсмя.

— Имам предвид, че рано или късно трябва да приемеш истинската си същност. Мисля, че тогава ще се почувстваш по-спокоен. Дявол да го вземе, погледни мен. Според теб защо дамите ме харесват толкова много? Нали разбираш, не само защото природата ме е надарила богато, но и защото се чувствам добре в собствената си кожа. На жените това им допада.

Затворих очи.

— Ако виждаш друг изход от ситуацията, кажи ми и ще го приема.

— В момента не виждам да има друг изход. Но не е там работата и ти го знаеш.

Кимнах.

— Слушай, налага се да тръгвам. Трябва утре рано сутрин да потеглим за Токио, а още не съм направил резервации и едва се крепя на крака.

— По дяволите, човече, недей да гледаш толкова мрачно. Снощи се размина на косъм, но все пак успя. Според теб колко души биха се справили в подобно положение? Ти си изключителен, дявол да го вземе, това е. А сега имаш добър план за уреждане на нещата и добър партньор да ти помага. Затова спри да се самосъжаляваш, инак кълна се, ще ти сритам задника още тук, в ресторанта.

— Добре — казах аз и се усмихнах измъчено. — Ще си помисля над твоите думи.

Той пак се разсмя.

— Искаш да кажеш, че ще потърсиш основания да ги отхвърлиш. Може и да намериш. Но няма да ти помогнат. Защото ти казвам истината.

Рано сутринта излетях за Токио от летище „Кенеди“. Бих предпочел заобиколен маршрут, но нямахме време. За по-сигурно Докс пътуваше отделно и щяхме да се свържем след пристигането на летище „Нарита“.

Преди да мина през проверката, отскочих до една тоалетна в края на чакалнята за заминаващи. Тя беше по-далече от проверяващите и охраната, отколкото всички други, покрай които бях минал. С лепенки закрепих здраво сгъваемия нож зад една от тоалетните чинии. Предполагах, че има петдесет на сто шанс да бъде открит от чистачите, но ако извадех късмет, щеше да ме чака тук, след като си свършех работата с Ямаото, и така щях да си спестя труда да търся нов.

Пристигнах на „Нарита“ късно следобед на другия ден. След като предприех необходимите мерки, за да се уверя в липсата на местни посрещачи, намерих Докс и хванахме експреса до токийската централна гара. Едрият мъжага изглеждаше съвсем безгрижен сред азиатското обкръжение и аз си спомних колко време прекарва в региона. Колкото до мен, чувствата ми бяха както винаги смесени. За един дълъг период Токио беше за мен най-близо до онова, което можех да нарека свой дом. И все пак не бях на мястото си нито тук, нито където и да било — и едва ли някога щях да бъда.

Докато Докс обикаляше из лабиринтите на огромната гара, аз отскочих до най-близкия магазин на „Водафон“, та мистър Уатанабе да си купи нови два клетъчни телефона с предплатени карти. Бих предпочел да не претоварвам излишно самоличността на Уатанабе, но малките пазарчета за телефони на черно, които действаха в Шин-Окубо и Уено, докато живеех в Токио, сега бяха разчистени, а нямах време да търся къде са се преместили. Така или иначе, връзката между „Сингюлар“ в Щатите и „Водафон“ в Япония изглеждаше доста слаба и това ме успокояваше. Бих помолил Докс да купи телефоните, но твърдо бях решил да го замесвам колкото се може по-малко.