Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Не самата контрабанда. Тя съществува от доста време. Новото, както научих, е, че Ямаото сменя доставчиците. По-рано купуваше продукцията от корейски банди. Сега се е пренасочил към тайванската триада „Обединен бамбук“ срещу обещанието им да наблюдават Мидори в Ню Йорк, където развиват широка дейност. Това е сделката.

— И къде има пробив за нас?

— Новото споразумение е нестабилно. Играчите не са привикнали един с друг и се подозират. Взаимната неприязън продължава да тлее, а изострените напоследък отношения между Китай и Япония засегнаха и връзките между бандите. Също като самите държави, бандите винаги са готови да припишат на другия най-лошите мотиви. Трябва им само леко побутване и ще се хванат за гушите.

— Какво имаш предвид?

— Досега Ямаото и „Обединен бамбук“ разменяха сравнително малки пратки метамфетамин, защото все още не си вярват. Но един мой информатор ми съобщи, че тази седмица пристига особено голяма доставка — най-голямата досега. Двете страни са нервни заради количеството на дрогата и солидните суми. Ако нещо се обърка…

Замислих се. Не можех да бъда сигурен, че китайците ще си обяснят случая с Уонг и Цзян както се надявах. А каквото и да приемеха, ако Ямаото научеше за смъртта на Цзян и изчезването на Уонг, щеше да си направи изводи. Заподозреше ли, че съм се свързал с Мидори и детето, можеше да предприеме ход срещу тях, за да ме изкара на светло. Ужасяваше ме мисълта да ги оставя сами и беззащитни. Но единственият начин да ги опазя беше да атакувам Ямаото.

— Вярваш ли на информатора си? — попитах.

— Винаги е бил надежден. Затова още не е зад решетките.

— Кои са участниците?

— Якудза приема стоката. Неизвестен брой китайци ще я доставят. По моя догадка поне двама.

Значи ще се съберат най-малко четирима души, може би повече. Прекалено много, за да се справя сам. Нямаше да е лесно.

Въздъхнах.

— Какво му става на Ямаото? Защо толкова се е побъркал по мен? Нали разбираш, в крайна сметка аз бях принуден да напусна Япония. Да, спечелих две-три битки, но не вижда ли, че той спечели войната?

— Не вярвам да гледа на нещата по този начин. И не заради това, че го понатупа. Той се страхува от теб. Знае на какво си способен.

— Аз напуснах скапаната страна. Защо не си гледа живота?

— Не забравяй, той уби твоя приятел Хари, макар че не дръпна спусъка сам. Суетен е и непременно би отмъстил за подобна загуба. Затова вярва, че ти би сторил същото и следователно е под постоянна заплаха.

Думите ме жегнаха. Да, Тацу просто обясняваше защо Ямаото продължава да ме преследва. Но същевременно ми напомняше за неизплатения дълг и знаеше, че срамът заради Хари ще ме подтикне към действие. Тацу умееше да говори двусмислено.

Открай време знаех, че рано или късно ще трябва да си разчистя сметките с Ямаото. И сега не ставаше дума само за миналото. Ямаото ми пречеше да постигна нещо, каквото и да бе то, с Мидори и сина си тук, в Ню Йорк, сега. Днес. Бях глупак, дори страхливец да чакам толкова дълго, преди да погледа истината в очите. И сега трябваше да импровизирам, което винаги е неизгодно.

Е, нямаше какво да се прави. Освен да си кажа, че това ще е последната битка, последната война.

— Къде си? — попитах. — В коя болница?

— „Джикей“.

— Вече е късно да хвана днешните полети. Потеглям утре и ще бъда там в събота следобед по твое време. Тогава ще ме инструктираш.

Дилайла седеше на дивана в парижкия си апартамент. Опитваше да се съсредоточи върху книгата, която четеше, но не можеше да прогони измъчващите я мисли. Беше се върнала от Барселона преди седмица — цяла седмица! — и все още нямаше вести от Рейн. Вярно, досега поддържаха връзка без ангажименти, но този път на летището той сам бе обещал да й се обади. И особено след онова, което си казаха или почти си казаха в Барселона — какво означаваше неговото мълчание? Само едно разбираше тя: беше изгладил нещата с бившата си приятелка и му липсваше смелост или учтивост да съобщи на Дилайла. Какво да прави сега — тя ли да му се обади? И какво да каже? „Здрасти, Джон, поднови ли връзката със старата си любов и новото семейство? Има ли все още в живота ти място за мен?“ Я стига! Вече и без това бе казала твърде много.

Не, седмицата не беше приятна, най-вече заради цялото онова безкрайно административно разследване. Нейният колега Боаз се бе обадил да я попита как е и когато го притисна, й призна, че доколкото чул, новините не били добри. Май се мъчели да изберат между официално порицание, което би било само унизително, и постоянно отстраняване от оперативна дейност, което едва ли би могла да понесе. Боаз беше приятел и се опита да подслади горчивата си откровеност, като й каза колко поддръжници има, но каква полза от това? Ако началството решеше да я обеси, значи щеше да увисне на въжето.