Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Просто търпи. Просто свърши всичко докрай.

Цялата работа не би трябвало да отнеме повече от минута, но ми се стори, че е минало много повече. Когато приключих, прибрах ножа в джоба си и останах на колене, за да си поема дъх. Отметнах глава, вдъхнах студения въздух и се помъчих да не мисля за нищо.

Чух откъм север да се задава кола по пътя успоредно на магистралата. Озърнах се и видях на седемдесет метра от мен да мигат лампите на полицейска кола. По водата плъзна лъчът на прожектор.

Ах, по дяволите. Без дори да помисля, търкулнах Уонг в реката и скочих след него.

Задържах се с пръсти за ръба на кея, но дори и така потънах до кръста в ледената вода. Студът блъсна тестисите ми като чук и едва се удържах да не изпъшкам.

Чух колата да идва все по-близо и по-близо. Това сякаш продължи цяла вечност. Дали намаляваха скоростта? Търсеха ли нещо? Или вече ме бяха видели?

Погледнах надолу. Уонг бе изчезнал под повърхността.

Ослушах се, но не чух нищо. Бяха ли спрели? Прожекторът освети кея и вече не се съмнявах, че е така. Представих си как две ченгета идват към мен с насочени пистолети. Не можех да сторя нищо, освен да вися и да чакам.

Най-сетне лъчът се раздвижи. Чух как наблизо изхрущяха автомобилни гуми. Чувствах се объркан и нямах представа колко време е минало. Почнах да броя наум. Хиляда и едно. Хиляда и две. Когато стигнах до трийсет, се изкатерих на кея. Пролазих два-три метра и останах да лежа изтощен. Не усещах краката си. Ако сега дойдеше някой, бях обречен.

Но полицаите бяха изчезнали. След минута се надигнах и седнах. Поех дъх и се опитах да съживя с разтриване вдървените си крайници. Треперех и зъбите ми тракаха като електрическа пишеща машина. Осъзнах, че стена.

Чух да се задава нова кола. Този път разпознах фаровете и радиатора на пикапа на Докс. С усилие се изправих и закуцуках към него.

Той слезе. Преди да разбера какво става, огромната му ръка ме обгърна през раменете и практически ме понесе към колата. Метна ме на седалката и след малко отново бяхме на магистралата.

— Какво стана, по дяволите? — попита Докс.

— Ч-ченгета — избъбрих аз през тракащите си зъби. — Наложи се да скоча във водата.

— Ох, Господи, ще трябва да те затоплим. Посинял си повече и от нашия Уонг. Можеш ли да си събуеш панталоните?

— Да.

Посегнах към катарамата на колана, но вкочанените ми пръсти се оказаха съвсем безполезни.

Докс включи отоплението на пълна мощност и насочи отворите към мен. Най-сетне успях да смъкна мокрите дрехи. Омотах ги около обувките и метнах вързопа отзад. Кожата ми беше настръхнала цялата. С истинско блаженство усещах горещия полъх по голите си бедра.

Докс се озърна.

— Готин, на това пенис ли му викаш? Не знам какво толкова намират у теб такива чудесни дами като Дилайла и Мидори. Наистина се чудя.

— Нали знаеш…

— Да бе, знам, от студената вода е. Всички казват така.

Бих се разсмял, но зъбите ми още тракаха.

Като всеки благоразумен човек, който пътува подготвен за най-лошото, Докс имаше резервни дрехи в колата. Освен това носеше храна, вода, палатка, спален чувал, аптечка и около хиляда патрона. Дрехите бяха твърде големи за мен, но така щях да бия на очи много по-малко, отколкото ако се върнех в хотела гол.

Изхвърлихме моите заедно с изцапаните ножове в различни кофи за смет из града. Когато приключихме, осъзнах, че умирам от глад. Спряхме в една закусвалня, където излапах с вълчи апетит чиния пилешка супа и грамаден сандвич с пастърма. Денонощните заведения в Ню Йорк определено бяха голямо удобство за хората, които работят нощем.

Когато Докс ме остави близо до „Риц“, слънцето изгряваше и се чувствах изтощен до предела. Обещах да му позвъня през деня, след като се наспя и си избистря ума.

Влязох под душа и пуснах почти непоносимо гореща вода, за да прогоня студа от костите си и вонята на кръв и мръсна речна вода от кожата си. После се проснах в леглото и за миг отново се озовах пред дома на Мидори, изпълнен с предчувствие за надежда. Още не бях заспал, но вече сънувах.

Спах почти до обяд, после излязох и от един телефонен автомат позвъних на Тацу в Токио.

Той се обади чак след четвъртия сигнал. Обикновено вдига още на първия.

— Хай — каза Тацу. Изглеждаше уморен. Е, там беше нощ.

— Оре да — отвърнах на японски. Аз съм.

— Нека да ти се обадя от друг телефон.

Гласът му наистина звучеше дрезгаво. Сигурно грипът здраво го газеше.

— Разбира се — съгласих се и прекъснах. След малко телефонът иззвъня.