Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Свърнах в една тясна уличка западно от Бауъри, извадих клетъчния телефон и се обадих на Докс. Ръцете ми трепереха.

Той отговори веднага.

— Какво става?

— Вземи ме от кръстовището на Бейард и Бауъри. Северозападният ъгъл.

— Там съм след по-малко от минута.

— Малко се поизцапах.

— По дяволите, знаех, че ще предприемеш солова акция. Добре, ще подложа вестници.

Огледах дрехите си и помислих: „Мамка му, дано да е неделният «Таймс».“

— Какво караш? — попитах.

— „Додж Рам“ с товарна каросерия. Черен.

— Когато стигнеш до ъгъла, намали скоростта. Няма да ме забележиш веднага.

— Разбрано. В момента завивам по Бауъри откъм Канал Стрийт. След секунда би трябвало да ме видиш.

Надзърнах от уличката. Ето го.

— Виждам те — съобщих му. — Затварям.

Прекъснах връзката и излязох на Бауъри. Дясната врата се отвори и аз стигнах до нея тъкмо когато Докс метна върху седалката дебело вълнено одеяло. Разпънахме го да покрие облегалката и пода, после се вмъкнах в кабината. Докс хвърли бърз поглед към мен и потегли.

— Да, здравата си се изцапал — рече той. — Добре, че дойдох подготвен. През отминалите години това одеяло е виждало доста телесни течности, мои и на някои ощастливени дами, но доколкото знам, за пръв път попива кръв.

— Ще ти купя съвсем същото. Северно от Деланси има магазин на Армията на спасението.

Той се изкиска, хладнокръвен както винаги.

— Сега накъде?

— Към контейнера. Ако наоколо е чисто, искам да се отърва от Уонг.

— Остави ли ножа до трупа на Цзян?

— Не. Би било твърде очевидно. Освен това съм го опипвал. По него има следи.

— Май това означава, че няма да остане за мен.

— Адски си прав, точно това означава.

— Добре де, добре, само питах.

Потеглихме обратно към Вилидж. Преди малко ми беше студено, но сега се потях. Не видяхме полиция, а на Уейвърли нямаше жива душа. Докс спря пред контейнера, аз влязох вътре и успях да повдигна Уонг край стената колкото Докс да се пресегне отгоре и да го сграбчи за китката. Измъкнахме трупа, сложихме го на задната седалка и отново потеглихме.

— Какво носиш напоследък? — попитах аз.

— Нож ли имаш предвид?

— Да.

— Мой човек, нали знаеш, че имам ножове за цяла банда. Още пазя онзи „Фред Перен Ла Гриф“, дето го взехме в Банкок и…

— Питам за основното ти оръжие. Какво носиш в момента?

— Точно сега е „Емърсън CQC-12 Комрид“. Страхотен нож. Ако ти се наложи, можеш да срежеш и автомобилна врата. Ето го.

Той посегна надолу, измъкна ножа от джоба си и ми го подаде. Отворих го. Да, щеше да свърши работа. И още как.

Хвърлен в реката труп изплува, защото газовете от гнилостните бактерии превръщат храносмилателната система и други телесни части в същински балони. Ако не искаш това, трябва да надупчиш балоните, та да не се надуят. Проблемът е, че нещата не опират само до стомаха. Същото може да се случи с гръдната кухина, белите дробове, лицето и други части. Затова предотвратяването му е зловеща и гнусна работа.

Намерихме подходящо мрачно местенце край кейовете на река Хъдсън, южно от тунела Холанд. Докс отби от магистралата Уест Сайд, изгаси фаровете и спря зад едно пусто игрище. Реката беше на две крачки.

Измъкнахме Уонг и го хвърлихме на земята. Докс понечи да го вдигне отново.

— Не — спрях го. — Остави на мен. Ти потегляй и минавай оттук на всеки пет-десет минути. Когато свърша, ще те чакам.

— Хайде бе, човек, нека да ти помогна. Ще стане по-бързо.

— Не бива колата да остане тук. Ще привлича внимание. Пък и така те подложих на риск. Аз ще се справя. Тръгвай.

— Добре. Ще минавам на всеки пет минути.

Кимнах. Докс потегли. Преметнах ръката на Уонг през врата си и повлякох трупа към края на кея. Дъхът ми оставяше бледи облачета в студения въздух. Тялото ми се стори адски тежко и аз осъзнах колко съм уморен.

Оставих трупа колкото се може по-близо до ръба, извадих ножа на Докс и се заех да върша необходимото. Когато приключех, на дъските несъмнено щяха да останат петна. Но тъй като сърцето не бие, мъртъвците кървят по-малко от живите. За мой късмет изглеждаше, че над града се задава поредният дъжд. Той щеше да изчисти. А и кой изобщо би обърнал внимание на някакви си тъмни петна по кейовете на Хъдсън?

Работех. Опитвах да се концентрирам върху непосредствената задача, но умът ми непрестанно се връщаше към картини от жилището на Мидори. Моят син в прегръдката ми. Изражението на Мидори, докато ми го подаваше. Погледнах какво върша и ми призля от контраста. Надеждата и великолепното усещане за нови възможности отпреди няколко часа гаснеха с всеки удар на ножа.