Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Усетих как тялото му омекна. С един ритник в глезените го повалих по гръб. Той тежко се просна на тротоара. Вдигнах крак и жестоко стоварих пета върху откритото му гърло. Тялото му се разтърси, но той вече беше загубил съзнание и навярно дори не усети удара, който го уби.

Целият сблъсък бе траял по-малко от десет секунди. Вече напълно мобилизиран, аз се огледах. Чух стъпки иззад същия ъгъл, откъдето бе изскочил Уонг преди малко, и отново се стегнах за смъртоносна схватка. Но се оказа излишно. Беше Докс. Така се бях напрегнал да го нападна, че тялото ми потрепери от усилието да се удържа.

Като ме видя да стоя над проснатия Уонг, той рязко спря и възкликна:

— Ах, мамка му!

Пак се озърнах. Улицата беше пуста. Срещу нас ремонтираха сграда и отпред имаше голям контейнер за смет.

— Помогни ми — казах. — Да го пренесем в контейнера.

— В контейнера? Защо?

— Не питай, по дяволите. Просто го направи!

Без повече приказки Докс сграбчи Уонг за китката и го вдигна от тротоара. Преметна ръката му през врата си и помъкна тялото към контейнера. Аз го последвах.

Пред контейнера бръкнах в десния джоб на Уонг. Усетих вътре нещо студено и гладко, и го извадих. Както очаквах, оказа се балисонг с лъскави дръжки, вероятно титаниеви.

— Това ли носеше? — попита Докс.

— Да — отговорих, прибирайки ножа в джоба си. — Сега да го пъхнем вътре.

Горната част на контейнера беше висока почти два метра и за щастие тънеше в сянка. С общи усилия успяхме да преметнем раменете на Уонг през ръба, после го избутахме нагоре, докато се прекатури вътре. Като го държахме за глезените, отпускахме постепенно и когато коленете му опряха в ръба, пуснахме. Той се плъзна надолу и с глух шум тупна върху боклуците на дъното.

Пак се озърнах. Наоколо все още нямаше жива душа.

— Да вървим — подканих. — По това време едва ли някой е видял или чул нещо. Но искам да бъда сигурен. Ще се върна след малко.

Тръгнахме напред.

— Защо ще се връщаш? — попита Докс.

— Не мога да оставя трупа тук. Твърде близо е до жилището на Мидори. Ще разберат какво е станало.

— И как ще го преместиш?

— Трябва да взема назаем колата ти.

— Точно от това се боях.

— Няма много кръв — успокоих го. — Не съм го намушкал. Ще подложа нещо под него и всичко ще бъде наред.

— Да, но къде ще го…

— Ще го надупча и ще го хвърля в Хъдсън. Но трябва с нещо да го откарам дотам.

Завихме по Шесто авеню и изведнъж се озовахме сред светлини и хора. Улицата изглеждаше нормално. Това ме успокои.

— А ти изобщо какво правеше тук? — подхвърлих в движение.

— Като те чух как приключи телефонния разговор, готин, налегна ме лошо предчувствие. Просто не приличаше на стария, предпазлив Рейн.

— Не очаквах да се сблъскам с него — измънках виновно. — Мислех, че се е върнал в закусвалнята като снощи.

— Така и направи. Видях го да разговаря с шефа си. Май пак се сдърпаха. Според мен шефът му рече незабавно да се пръждосва навън на студа и да върши за каквото му плащат, защото се врътна и излезе.

— През цялото време ли разговаряха, без да гледат видеомонитор или нещо подобно?

— Само разговаряха. Защо? Да не мислиш, че са ти щракнали снимка?

Поклатих глава.

— Питах се дали няма скрита камера във фоайето. Но дори и да има, дори да разполагат с достъп до нея, едва ли това е довело Уонг обратно, когато се сблъскахме. Личеше, че не е подготвен.

— Меко казано. Знаеш ли, когато видях накъде отива, опитах да ти позвъня, но не успях да се свържа.

— Бях изключил телефона.

— Е, ако някой състави списък с великите постижения на човешката мисъл, не вярвам да се класираш вътре с тази мъдра идея.

Не отговорих. Заслужавах дори и по-лоша подигравка. Какво си въобразявах, по дяволите? Бях наясно със ситуацията. Винаги съм бил наясно.

Може би опитвах да се държа както би желала Мидори. По-цивилизовано. Може би опитвах да покажа и на нея, и на себе си, че ще се справя.

Опитът бе продължил цели трийсет секунди. И ето какво се случи за толкова кратко време.

— Съжалявам — казах.

— Няма нищо. Такава ситуация може да изкара от релси когото и да било. И като стана дума, одеве щях да те питам: защо си правиш труда и поемаш рисковете да го вкарваш в контейнера, а после да го вадиш оттам? Аз просто щях да го оставя да си лежи завит с палтото и да се изпикая отгоре, та да изглежда и да мирише като припаднал пияница.

Спрях и го погледнах. Дявол да ме вземе, как не се сетих сам?

— Прав си — казах. — Не знам какво ми става.