Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

В асансьора нахлупих каскетчето и прекосих фоайето с приведена глава. Излязох навън и проверих невралгичните точки. Всичко беше чисто. Тръгнах на изток. Студеният вятър брулеше лицето ми, но аз почти не го усещах. Чувствах се изтощен и опустошен. Трябваше да зная, че не съм в състояние да се предпазя. Трябваше да зная какво ще се случи.

След като Рейн излезе, Мидори дълго стоя и гледа вратата. Той изчезна също тъй ненадейно, както се бе появил, но все още присъстваше невидимо наоколо и променяше всичко, от усещането върху устните й до очертанията на апартамента и нейните планове за бъдещето.

Колко пъти си бе казвала, че го мрази заради онова, което стори с баща й, заради лъжите му след това, заради всичко, което представляваше. И все пак преди по-малко от две минути тя го целуваше с такова опиянение, че още се чувстваше замаяна. Как, по дяволите, намери сили да го отпрати? За момент й се прииска да не го бе сторила и от мисълта я обзе срам.

Седна на дивана, затвори очи и закри лицето си с длани. Беше я заболяло от неговия въпрос — какво ще каже на Коичиро за баща му. Разбира се, неведнъж беше обмисляла това, но така и не намери подходящ отговор. По-лесно бе да отлага, да си казва, че когато Коичиро порасне, все ще измисли нещо, но сега почваше да се съмнява.

Когато за пръв път разбра, че е бременна, имаше чувството, че собственото й тяло я е предало, че е като жена, носеща детето на войник, който я е изнасилил. Уговори си час в клиника, твърдо решена незабавно да прекъсне бременността и повече да не мисли за нея. Но същата нощ, докато лежеше в леглото и гледаше тавана, разтривайки неволно корема си с длан, тя си помисли, че може би ще е по-добре да не действа прибързано. Все още имаше време. Защо да не изчака няколко дни, да обмисли решението си по-обстойно? Абортът оставаше като вариант. Нямаше къде да избяга.

Но тия няколко дни постепенно се удължиха. Тя непрестанно мислеше за обстоятелствата. Харесваше й да живее в Ню Йорк, да свири тук, да се радва на свободата далеч от Япония. И никак не беше трудно да се среща с мъже. Виждаше как я гледат, докато свири, мнозина идваха по няколко пъти и тя усещаше нервното звучене на гласовете им, когато се приближаваха да й благодарят след изпълнението. Излезе на среща с неколцина от тях, но нито един не се оказа особено интересен.

По някое време осъзна, че след трийсет и пет шансът за брак и семейство вероятно е отминал. Но това не я тревожеше. Съсредоточаваше се върху хубавото в своя живот и си казваше, че един съпруг само би й пречил. Но през дългите безсънни нощи, след като узна за бременността, Мидори разбра, че всъщност опитва да се примири с неизбежното. Тъй като обстоятелствата изглеждаха непоклатими, тя бе склонна да ги приеме. Ала сега всичко се променяше.

Тя вярваше в съдбата и сегашните събития изглеждаха съдбовен знак. Да, знаеше, че може свободно да избере аборта или бебето, тъй че как би могла която и да било от двете алтернативи да бъде съдба? Но логиката не я интересуваше особено. Вслушваше се в гласа на интуицията. А интуицията й казваше да задържи бебето.

Но тя не изпитваше желание да се помъчи да открие Рейн. Не само заради баща си. По-скоро заради онова, което представляваше самият той. После, когато бебето се роди, убеждението й никога да не му казва само се задълбочи. От мига, когато лекарят извлече онова мъничко дете от нейното изтощено, измъчено тяло, когато чу плача му и пое в ръцете си горещото, хлъзгаво телце, знаеше, че трябва да го опази от заплахата, въплътена в Рейн.

А сега, след като имаше Коичиро, просто не можеше да си представи една раздяла с него. Предишният й живот, колкото и да беше добър, изглеждаше едва ли не като сън и понякога й призляваше от мисълта, че почти е била готова да направи аборт, сякаш някога в миг на слабост е вдигнала ръка срещу детето си. Никога не би сметнала това за възможно, но чувството, че е майка на това момченце, бе по-силно от всички останали чувства в досегашния й живот.

Тя стана, мина в спалнята и се загледа в спящия Коичиро. Осъзнаваше, че всичките й вътрешни протести срещу чувствата към Рейн всъщност са само преструвка, крехка фасада, която рухна още от първия натиск. Жегна я усещане за вина, сякаш обичта към този човек беше предателство спрямо баща й. Но нима баща й би искал тя да умре, без да му роди внуци? И би ли желал внукът му да израсне, без да познава баща си? Без съмнение въпросът кой точно е бащата на Коичиро ставаше маловажен в сравнение е тия далеч по-сериозни въпроси. А Рейн наистина се бе опитал да довърши опита на баща й да разкрие корупцията в правителството и това бе неговият начин да изкупи стореното. Тя усещаше, че по някакъв необясним начин баща й би одобрил извършеното по-късно от Рейн. Че би могъл дори… да му прости.