Бари Айслър: Рейн-сан: Последният убиец

Мидори отвърна на усмивката и на свой ред пожела:

— Буенас ночес.

Жената затвори вратата зад себе си. Стояхме неподвижно. Чух как тиктака часовникът на стената.

— Колко… колко е голям? — попитах след малко.

— Петнайсет месеца.

Всичко съвпадаше. Бяха минали почти точно две години от последната ни среща в Токио.

— Чух, че си го нарекла Коичиро — казах, припомняйки си разговора с Тацу.

Мидори кимна.

— Хубаво име.

Тя пак кимна.

Помъчих се да измисля нещо, което не би прозвучало банално. Нищо не ми дойде наум.

— Щастлива ли си? — попитах.

Още едно мълчаливо кимване.

— Дявол да го вземе, Мидори, няма ли поне да ми кажеш нещо?

— Минутата ти изтече.

Извърнах очи, после пак я погледнах.

— Не говориш сериозно.

— Може би си забравил. Ти уби баща ми.

Представих си как отговарям: „Я стига, не го ли обсъдихме вече?“ Реших, че няма да е уместно.

— Тогава защо роди бебето? — попитах.

Тя ме погледна със застинало, безизразно лице.

— Когато разбрах, че съм бременна, осъзнах, че искам дете. Фактът, че бебето е от теб, беше чиста случайност.

Прозвуча тъй жестоко, че се запитах дали не го прави нарочно. Дали не се предпазва от нещо, което й вдъхва страх.

— Виж, дори не мога да си представя какво изпитваш… — започнах аз.

— Вярно е, не можеш.

— Казах, че съжалявам за станалото с баща ти. Но знаеш, че после сторих всичко, за да поправя нещата. Да изпълня неговите желания.

Мислех си да добавя: „И не забравяй, че той така или иначе умираше от рак на белите дробове. Както го сторих, поне не се мъчи“.

Но имах чувството, че тя ще го сметне за оправдание. И може би щеше да има право.

— Е, не направи достатъчно — отвърна Мидори.

— Значи това е наказание — казах.

След дълго мълчание тя изрече:

— Не те искам в неговия живот. Нито пък в моя.

Това беше. Точно тези думи, от които се боях. Сега висяха във въздуха между нас.

— Какво ще му кажеш? — попитах. — Че баща му е мъртъв?

Подобна лъжа би била уместна. Но мисълта за нея ме ужасяваше. Защото осъзнавах, че ако тя изречеше такива думи, в най-важните отношения те щяха да станат верни.

— Още не съм решила — отговори Мидори.

— А може би трябва. Може би трябва да си помислиш какво ще му струва нещо подобно.

Мидори се разсмя грубо — вероятно на нахалството ми.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита тя.

Кимнах.

— Кога за последен път си убил някого?

Опитах се да намеря отговор. Мълчанието се разтегляше.

Мидори пак се разсмя.

— Не усещаш ли, че има нещо нередно? Колко души биха се замислили над подобен въпрос?

Усетих, че се изчервявам.

— Искаш да знаеш кога за последен път съм убил някого? Беше преди около месец. И човекът, когото убих, беше един от най-жестоките майстори на бомби в света. Знаеш ли какво означаваше смъртта му? Живот за десетки, може би стотици хора.

— Вероятно всички убийци си казват такива неща.

Гневът, който се опитвах да удържа, изведнъж бликна на воля.

— Аз пък смятам, че вероятно всички префърцунени джаз пианисти си мислят нещата, които си мислиш и ти, защото това ги кара да се чувстват страхотно възвишени.

Тя ме изгледа яростно. Добре, помислих си аз. Това ми трябваше.

— Може и да си права — продължих. — Може би моят проблем е в търсенето на оправдание. Но твоят е, че си затваряш очите. Вярваш ли, че можеш да живееш в безупречна чистота като сега, без някой друг да си изцапа ръцете? Наистина ли искаш Коичиро да израсне в свят, в който никой не се опитва да премахне хората, които сринаха кулите само на три километра от тук?

Дълго мълчахме и се гледахме задъхани от ярост.

— Но ти все още убиваш хора — процеди тя.

Затворих очи.

— Виж, опитвам да се променя. Да направя нещо добро. И до голяма степен… до голяма степен това е заради теб. И заради баща ти.

Ново мълчание. После тя го наруши:

— Може би си прав, може би онова, което вършиш, пази нощем в леглата дечицата като Коичиро. Но не за това говоря. Говоря за теб. Животът, който водиш, и нещата, които вършиш, биха подложили Коичиро на риск. Не го ли разбираш?

Тежестта на думите й едва не ме смаза. В края на краищата нима трябваше да се промъквам покрай наблюдението на Ямаото само за да постигна едно-единствено неловко посещение?

— Знам какво изпитваш към мен — продължи тя. — И знам, че дори без да си го виждал, обичаш Коичиро. Защо искаш да ни подложиш на заплаха?

Затворих очи и въздъхнах. Нямах отговор. Тя беше права. Зачудих се какво си въобразявах, защо изобщо дойдох тук. Отново се проточи дълго мълчание.