Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Добре — кимнах накрая. — Разбрано.

Мидори ме погледна. В очите й видях съчувствие и от това ме заболя още повече.

— Благодаря — промълви тихо.

Пак кимнах.

— Може ли само да видя… сина си?

— Не мисля…

Погледнах я.

— Моля те. Не ме прогонвай така.

След дълго колебание тя кимна към вратата, откъдето бе излязла преди малко Дине. Тръгна натам и аз я последвах.

Зад вратата имаше малка спалня в ъгъла на сградата с прозорци на двете стени, закрити със завеси. Видях люлка, масичка за повиване, люлеещ се стол. Лампа с формата на зайче разливаше мека, успокояваща светлина.

Пристъпихме до люлката. Сложих ръце на ръба и надникнах вътре.

На дюшечето, завито с пухкаво синьо одеялце, лежеше дребничко същество с буйна черна коса. Очите му бяха затворени, имаше малко носленце и виждах как гърдите му се повдигат и отпускат в съня.

За пръв път осъзнах, че всичко е истина. Това дете беше мое. Аз бях негов баща.

Усетих как в очите ми напират сълзи и примигнах, за да ги спра. Не помнех кога съм плакал за последен път и нямаше да започвам сега, не и пред Мидори.

— Може ли… нали няма нищо лошо, ако…

Мидори ме погледна, после кимна. Посегна в люлката и внимателно повдигна Коичиро, все още увит в синьото одеялце. Целуна го лекичко по челото, след това пак ме погледна. Очите й бяха големи и честни, и аз видях, че се страхува. Но все пак го правеше. По дяволите, пак трябваше да примигвам.

Тя отпусна бебето в ръцете ми и остана наблизо, без да ме изпуска от очи. Момченцето въздъхна насън и се завъртя към мен, сякаш търсеше топлина. Както го гледах, изведнъж по бузите ми се затъркаляха сълзи, не можех да ги спра. Можех само да мигам, за да избистря очи и да гледам това мъничко личице, докато се наложи пак да примигвам.

Не знам колко дълго стояхме така. По някое време Мидори положи ръка на рамото ми и аз усетих болка в стиснатите си челюсти. Върнах й Коичиро и избърсах лице, докато тя отново го настаняваше в люлката.

Минахме в хола. Мидори затвори вратата зад нас.

Гледах тавана и дишах съсредоточено, опитвайки да се овладея. В ума ми подскачаха хиляди объркани мисли.

— Ами ако… — започнах аз, но не довърших.

— Какво?

Погледнах я.

— Ами ако се измъкна от онзи живот? Наистина се измъкна.

Тя въздъхна.

— Не вярвам, че можеш.

— Ами ако успея?

Минаха още безкрайни секунди. Накрая тя изрече:

— Тогава ще видим.

Искаше ми се да каже повече, но не смеех да я попитам.

На масичката за кафе до дивана имаше бележник и химикалка. Пристъпих към нея и записах номера на клетъчния си телефон.

— Ето. Ако ти трябва помощ за каквото и да било, обади ми се.

Мидори откъсна листа.

— Това телефонен номер ли е?

— Да. Клетъчен телефон. Ако не отговоря, остави съобщение на гласовата поща. Ще я проверявам редовно.

— Брей, номер, на който наистина да ти се обаждам — рече тя с тънка усмивка. — Май имаш напредък.

Аз също се усмихнах.

— Казах ти, че мога да се променя.

— Ще видим.

Посегнах и я докоснах по рамото.

— Благодаря.

Тя кимна.

Ръката ми остана на рамото й. Осъзнах, че тя не е възразила.

Пристъпих по-близо и тя не се отдръпна.

Обгърнах с ръка раменете й и я привлякох към себе си. След малко и тя ме прегърна.

Дълго стояхме така, просто унесени в прегръдката. Целунах я по челото, после по бузата. После пак по челото. Мидори ухаеше приятно, точно както си спомнях.

— Джун, недей — прошепна тя.

Никой друг не ме наричаше с умалителното от моето японско име — Джуничи. Приятно ми бе да го чуя. Целунах я по клепачите. Тя повтори:

— Недей.

Не ме интересуваше. Нищо не ме интересуваше. Целунах я нежно по устните. Тя не отвърна на целувката, но и не се отдръпна. Усещах дъха й.

Мидори сложи длан на гърдите ми. Мислех си, че ще ме отблъсне, но тя просто я остави там. Усещах топлината й през ризата си.

Пак я целунах. Този път тя издаде звук, нещо средно между стон и упрек, и изведнъж обхвана главата ми с длани. После започна да ме целува.

Прегърнах я и тя се притисна към мен. Но когато взех да измъквам блузата й от джинсите, тя се изплъзна от прегръдката.

— Джун, престани. Трябва да спрем.

Кимнах задъхан.

— Да.

— Трябва да си вървиш. Моля те.

Примигнах и тръснах глава. После попитах:

— Ще ми се обадиш ли?

— А ти ще напуснеш ли онзи живот?

— Ще се опитам.

— Тогава ти ми се обади. Когато приключиш.

Не можех да искам повече. Тръгнах към вратата, обух си обувките, облякох пуловерите и якето. Кимнах на Мидори. Тя също кимна. Не си казахме нито дума повече.