Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Приведе се и целуна челцето на Коичиро, после се изправи и продължи да го гледа. Когато видя как Рейн държи тяхното бебе и за пръв път го видя да плаче, нещо в нея омекна, знаеше това. Нямаше представа какво й се иска и какво би сторила, ако Рейн се върнеше. Вече не беше сигурна в нищо. Освен в това прекрасно дете. Би сторила всичко, за да го защити. Всичко на този свят.

На Уейвърли свърнах вляво по тротоара без никаква цел или план. Просто исках да се движа, да крача. Не можех да прогоня от мислите си личицето на Коичиро. Беше тъй малък, тъй невинен в съня си. Тъй безпомощен.

Мидори бе права да ме държи настрани. Ужасявах се от мисълта, че моето присъствие би могло да застраши малкия ми син.

Но ти можеш да се промениш, казах си. Може би вече си се променил. Има изход. Трябва само да го откриеш. Заради Коичиро.

Продължих да вървя. Разбира се, можех да го постигна. Нали точно това търсех. Нали Тацу винаги казваше, че от това се нуждая. Как го бе изразил при последната ни среща в Токио? „Знаеш не по-зле от мен, че ти трябва някаква връзка със света, нещо, което да те отклони от унищожителния път, по който вървиш“.

Е, може би ставаше точно според предсказанията му.

Все още долавях аромата на Мидори, все още усещах вкуса й по устните си. Вярно, тя се стресна, когато ме видя отначало, но сега оставяше вратата открехната, нямаше никакво съмнение. Трябваше само да намеря най-добрия път за измъкване от миналото. Пак си помислих за Коичиро. Господи, наистина можеше да се получи. Можеше.

Когато бях на пет метра от следващата пресечка, чух стъпки иззад ъгъла. Вдигнах очи и преди да сторя какво и да било, точно пред мен Еди Уонг зави по Уейвърли откъм Десета улица. А аз бях захвърлил скапаната перука. Глупак. Глупак.

Ако в онзи момент бях на себе си, бих могъл да реагирам по-ефикасно. Бих извърнал лице, бих променил излъчването си и щях да го отмина без изобщо да усети.

Но не бях на себе си. Тялото ми беше на улицата, но умът ми още се рееше из апартамента на Мидори, опитваше се да се измъкне изпод лавината от надежда. Вместо да извърна глава, за секунда погледнах право в него като човек, който не може да откъсне очи от мястото на кървава катастрофа.

Той също ме погледна. Лицето му застина — безпогрешен признак, че ме е разпознал. Осъзнах, че и той вижда на моето лице същото изражение.

Не, помислих си, не, мамка му…

Уонг забави крачка, умът му навярно се бореше да осмисли ситуацията. Каквото и да бе планирал за случая, то се основаваше на предположението, че ще ме забележи предварително, а не че ще се сблъскаме така изведнъж. Реагирайки на подсъзнателното желание, тялото му загуби още няколко скъпоценни секунди, за да реши как да постъпи.

Аз взех решение по-бързо. Дори не беше решение, по-скоро рефлекс, усъвършенстван от дългия ми живот на убиец. Рефлекс, който бе сдържан досега от необичайното емоционално състояние, но свирепо ме тласна към действие, след като осъзнах, че съществува заплаха за Мидори и детето ми.

Хвърлих се право към него. Докато наближавах, дясната му ръка се стрелна към джоба на палтото, където навярно държеше прословутия си балисонг.

Има много плюсове в това да предпочиташ определено оръжие и да тренираш редовно с него. Но има и потенциални минуси: ако разчиташ прекалено на него, ще се опиташ да го извадиш, когато е за предпочитане да избереш друг начин на действие. Затова често се случва полицай да бъде убит с нож, преди да е измъкнал пистолета си от кобура. Той вижда връхлитащия нож, но е станал тъй зависим от пистолета, та просто не осъзнава, че няма време за стрелба преди да го намушкат. Ако някой се нахвърли върху теб, най-добрата тактика е да се отдръпнеш или по друг начин да забавиш атаката, а после да прибегнеш към любимото си оръжие, за да имаш шанса да го използваш. Иначе няма значение дали пистолетът е в кобура ти или у дома в сейфа.

Но Уонг явно не знаеше това. Той посегна за балисонга и докато посягаше, аз стигнах до него. Без да спирам, с десния лакът го ударих отпред и отстрани по гърлото, като същевременно стиснах с лявата си ръка десницата му. Ударът с лакът целеше да засегне нервните възли в шията и да блокира действието на дясната му ръка. Стискането на бицепса беше резервен ход със същата цел.

Уонг изпъшка и се изпъна от удара. Пак го фраснах с лакът и енергията започна да се изцежда от тялото му. Продължавайки да се движа напред, тъй че да застана от дясната му страна, издърпах за бицепса ръката му нагоре и плъзнах моята десница зад врата му, за да спра движението назад. После дръпнах главата му надолу и го блъснах с коляно в лицето. Главата му отскочи, а аз бързо повторих удара. После още веднъж.