Бари Айслър: Рейн-сан: Последният убиец

— Да, вече си научих урока. И все пак настоявам за едно.

— Какво?

— Сам да си избера компаньонката.

— Непременно. Но мисля, че този път би било по-добре да е от женски пол. Така по-малко ще привличаш вниманието.

Двамата се разсмяхме на спомена как в Банкок Докс без да иска се натъкна на катой, тоест травестит. Възнамерявах да го подигравам за случката додето сме живи.

— Да, горката Тиара — рече той. — Сигурно още въздиша по мен. Ей, приятел, голяма излагация щеше да стане, схващаш ли?

Притворих очи като от болка и кимнах.

— Схващам.

Той се изкиска.

— Добре, къде ще е първото изпълнение?

— В „Зинк Бар“. Само на няколко пресечки от тук. Тя ще свири там четири вечери поред от утре, по две изпълнения на вечер. Вече проверих заведението и според мен мястото си го бива. Ще се появим за второто изпълнение утре в полунощ. Искам да видя какво ще стане, когато приключи.

— Добре звучи.

— Не пропускай първо да проучиш терена. Улиците, пресечките, всичко.

— Да, мамо.

Погледнах го, но просто нямаше как да споря с неустоимата му усмивка.

Около час обсъждахме плана. Когато свършихме, Докс отиде да си търси компаньонка, а аз се върнах в хотела сам.

В полунощ на следващата вечер седях край витрината на втория етаж в едно заведение, наречено „Пегу Клуб“ — бар на ъгъла на Хюстън и Устър Стрийт, диагонално срещу „Зинк“. Отпивах по малко от специалитета на заведението — нелош коктейл с джин, хапвах леки предястия и четях „Економист“, за да не изглежда, че дебна някого.

В дванайсет и половина видях Докс да излиза от входа отсреща. Държеше телефона в ръка. След миг завибрира и моят. Вече си бях сложил слушалката и след първия сигнал натиснах бутона за приемане.

— Да?

— Човекът е тук — съобщи той. — Точно както предполагаше. Китаец на двайсетина години, около шейсет и пет килограма. Сам-самичък, почти не пие, само зяпа сцената. Изглежда яко хлапе. Откакто започна музиката, не е потропнал с крак нито веднъж.

Чувах долитащата отвътре музика. Особено пианото. Опитах се да не мисля за него.

— Само един ли? — попитах.

— Да. Няма друг.

— Направи ли снимка?

— Да, три-четири. Онзи мъничък „Панасоник“, който ми даде, върши чудесна работа в тъмното.

— Той забеляза ли?

— Маскирал съм се напълно, мой човек, той дори не знае, че съм там. Освен това ме придружава прекрасната и чаровна мис Джасмин, с която се запознах днес по интернет.

— Добре, връщай се вътре — казах. — Бъди готов да го последваш, когато излезе. Искам да разбера къде отива, дали ще остане около Мидори, или ще я прехвърли на някого.

— Разбрано.

Докс изключи телефона, кимна ми лекичко и влезе вътре.

Четирийсет и пет минути по-късно видях клиенти да излизат от бара и разбрах, че изпълнението е свършило. Телефонът ми забръмча.

— Да?

— Идва — уведоми ме Докс. Обичайно гръмовният му глас сега звучеше толкова тихо, че да го чувам аз, но не и мис Джасмин или някой друг. — В момента би трябвало да го виждаш на стълбището.

— Мидори още ли е вътре?

— Да, разговаря с някакви хора. Симпатична жена, ако нямаш нищо против, че го казвам. Харесва ми дългата й азиатска коса. И свири страхотно на пиано.

Китайското хлапе излезе, направи няколко крачки на запад по Хюстън и спря да запали цигара.

— Виждам го — съобщих на Докс. — Май ще направи почивка за една цигара.

— Някой би трябвало да му каже, че тютюнът убива.

Както очаквах, китаецът се облегна на стената зад себе си и продължи да пуши. Усмихнах се. Явно забраната на кмета Блумбърг за пушенето в обществени заведения се оказваше благотворна не само за сърцата и дробовете на нюйоркчани, но и за всеки, който следи някого и се нуждае от повод да виси пред входа на ресторант.

— Да, не си тръгва — казах аз. — И едва ли ще иде някъде, докато Мидори още е вътре. Имай готовност да ми съобщиш, когато тя се накани да излиза.

— Разбрано.

Изключих телефона и продължих да наблюдавам още няколко минути. Ако някой друг щеше да я поеме оттук, беше крайно време китаецът да му се обади. Но хлапето не вадеше телефон. Не знаех какво плаща Ямаото на триадите за следенето, но май срещу това му осигуряваха само единично обслужване. Е, нямах нищо против.

Платих си сметката, слязох долу и тръгнах към изхода. От тротоара нямах много добра видимост към „Зинк“, затова пресякох към северната страна на Хюстън и тръгнах на запад. Свързах се с Докс.

— Как върви?

— Май се готви да тръгва. В момента пожелава лека нощ на собственика.