Бари Айслър: Рейн-сан: Последният убиец

— Ако беше само това, щях да се справя и сам.

— Да, сигурно. Можеш ги тия неща. — Той отпи глътка бира. — Знаеш ли, всъщност наблюдението не ме тревожи. Мисля, че ще можем лесно да засечем пролуките и ти да се промъкнеш през тях.

— Много добре.

— Но мислил ли си за… нали се сещаш.

— Не, за какво?

Той допи бирата си и махна на сервитьорката да донесе още две.

— Тя нали знае, че си очистил нейния старец. Според мен с такова нещо трудно се свиква. Поне аз не бих го преглътнал лесно.

— Е, и какво да правя? Просто да се преструвам, че не знам за детето?

— Не, май и това не можеш да сториш. Сложна ситуация, признавам.

Сервитьорката ни донесе бирите и се отдалечи.

— Значи оттогава я държат под око? — попита Докс.

— Откакто са научили за детето. Около година. Това ги убеди, че ще се върна при нея.

Той ме погледна наполовина развеселен, наполовина разтревожен.

— Е, май добре са налучкали.

Аз свих рамене.

— Не ти ли е хрумвало първо да й се обадиш по телефона? — попита той. — Или да й пратиш вест по имейла?

Поклатих глава.

— Идеята не ми се струва добра.

— Боиш се, че може да я следят електронно?

— Не, Тацу ми каза, че няма такова нещо. Но не знам как би реагирала на една вест от мен. По-добре ще е да се срещнем лично.

Докс кимна и отпи една трета от халбата.

— Е, тя е джаз пианистка, нали? Всеки може да разбере кога има концерти. Ако искаш да се добереш до нея, най-вероятно ще почнеш оттам.

— Правилно. Значи можем да очакваме наблюдение на концертите. Но снимките, които ми даде Тацу, не са от концерт. На тях е в някакво открито кафене заедно с детето. През деня.

— Щом е било през деня, значи най-вероятно са я проследили от мястото, където живее.

— Съгласен съм.

— Знаеш ли, да пращат от време на време някого да слуша джаз в нейно изпълнение е едно. Но ако са отпуснали на Ямаото толкова хора, че да наблюдават и апартамента на Мидори, значи ще им дължи доста голяма услуга.

— Нали ти казах, че цялата работа се превърна в кръвна вражда.

— Човече, ти имаш страхотна дарба да настройваш хората срещу себе си. Не ти ли е хрумвало някога да се запишеш на курс по добри маниери?

— Да, включил съм го в предстоящите задачи.

Той помълча, сякаш обмисляше нещо.

— Една подробност, която може би не сме взели предвид. Сградата има ли портиер? Тия приятели не взимат кой знае каква заплата и…

— Да, и аз си го помислих. Има портиер и не е изключено някой да се е свързал с него. Но смятам, че шансът е малък. Ако Ямаото държи портиера в джоба си, защо да си създава главоболия с китайците? Знаем, че те му струват много повече от един подкупен портиер.

Докс кимна.

— А какво означава всичко това за теб и Дилайла?

Поколебах се.

— Не знам.

— При сегашните обстоятелства май не можеш да я помолиш за помощ.

— Много смешно.

— Ако тя те зареже и избере мен, няма да ми се сърдиш, нали? Със сигурност ще й писне от хамлетовските ти номера, а усещам, че тайно е влюбена в мен.

Погледнах го втренчено, но той не трепна. Докс винаги е обичал да ме дразни.

— Все ще се примиря някак — казах.

Той се разсмя.

— Добре. Ще запомня думите ти. А сега, какъв е планът ти?

— Започваме с концертните изпълнения. Те са най-лесният подход. Точно там ще очакват да се появя, тъй че и ние ще очакваме тях.

— И кого точно ще търсим?

— Според мен — самотен китаец на възраст между осемнайсет и трийсет години. На всеки концерт ще има сравнително малък брой азиатци. Между тях още по-малко ще бъдат мъжете на тази възраст. И ако такъв човек се окаже сам, значи него търсим.

— Ами ти?

— Те търсят мен, затова не мога да се появя. Но ти можеш. Ще ти наемем компаньонка, за да не биеш на очи.

Той се ухили.

— Започва все повече да ми харесва.

— Аз ще чакам отвън. Ако видим нашия човек, ще го проследим след концерта, за да научим повече за противниците и тяхното прикритие. Ще ти вземем и дигитален фотоапарат — нещо, което да работи при слабо осветление. Ако заснемеш човека, можем да пратим снимката на Тацу. Той ще се опита да я сравни със своята база данни.

— Нима ще може да разпознае някаква си дребна риба?

Свих рамене.

— Тацу знае почти всичко, а каквото не знае, има кого да попита.

— А как ще осигуряваме връзката?

— Не разполагам с техника, каквато използвахме в Хонконг, но би трябвало да се справим с клетъчни телефони и безжични слушалки. Ето. — Извадих комплекта, който си бях набавил, и го побутнах през масата към него. — Предплатен телефон. Засега напълно стерилен. Аз имам още един такъв. За по-сигурно дай да не ползваме личния ти телефон.