Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Второ място в списъка ми за покупки заемаше сгъваемият нож. Бях оставил предишния в Барселона, защото при качването в самолета трябваше да мина през проверка на багажа, затова предпочетох да не го вземам. Намирането на нов в Ню Йорк обаче се оказа сложно. Местните закони за носенето на скрити ножове са толкова строги, че не открих магазин, където да продават нещо по-едро от обикновено швейцарско джобно ножче. Тъкмо бях решил да се задоволя с кухненски нож в кания под мишницата, когато попаднах на подходящия уличен търговец — плешив негър на неопределена възраст с мегаватова усмивка и тайнствен поглед, който ми продаде сгъваем „Страйдър“ с десетсантиметрово криво острие.

След това спрях в един магазин за армейски стоки и намерих там сиво яке, което щеше да изглежда тъй анонимно в града, че да ме прави невидим. Взех и обикновен черен чадър, а хотелския с емблемата на „Риц Карлтън“ захвърлих сред стоките в ъгъла на магазина. Добавих флотско бейзболно каскетче и флотска раница, и вече напълно оборудван продължих на север. Избрах отмерена походка — нито много бърза, нито много бавна, като на човек, който си има работа и причина да бъде в квартала, но не чак толкова спешна, че да ускори крачка.

Тацу ми бе намерил адреса на Мидори, апартамент на Кристофър Стрийт в Уест Вилидж. Високият му пост в Кейсацучо си имаше предимства при издирването на информация, макар че трябваше от време на време да се отплащам с неофициални „услуги“. Тацу си поставяше благородни цели, но определено смяташе, че те оправдават използването на твърде широк обхват от средства.

За последен път бях видял Мидори в Токио преди повече от две години. Тогава тя ме проследи, за да говорим очи в очи за станалото с баща й, а аз признах какво съм извършил. И насред всичката онази скръб, ярост и болка някак без да усетим се озовахме в леглото за последен път. От тогава насам често си мисля за онази нощ. Преживявам я наново, анализирам я, диря скрит смисъл. Но винаги свършва по един и същ начин: Мидори се привежда над мен, потръпва в екстаз и прошепва през сълзи: „Мразя те“.

Е, щяхме да разберем колко дълбоко е това чувство. И колко трайно.

Вървях по Шесто авеню чак до Кристофър Стрийт, където завих наляво. Разбира се, вече бях опознал тия маршрути с помощта на карти от интернет, но нищо не може да замени личната среща с местния терен. И ето, отвъд улицата видях седемнайсететажна сграда, на вид отпреди войната, с портиер под зеления навес над входа. При това осветление, с тези дрехи и ниско спуснатия чадър заради лошото време не се боях, че може да ме забележат, и спокойно забавих крачка. Гледах сградата и си представях къде бих поставил засада, ако чаках да дойде човек като мен. Нямаше много подходящи места. В тази част от улицата паркирането беше забранено, тъй че наблюдението от спряла кола отпадаше. А ресторантите и гей баровете, с които се слави Кристофър Стрийт, се намираха твърде далече от сградата, за да бъдат полезни.

Разбира се, оставаше портиерът. Не беше изключено някой да се е свързал с него, да го е подкупил, за да дебне за идването на азиатеца от снимката в някое досие. Мислено си отбелязах да разгледам по-късно тази възможност.

Продължих напред. Пред баровете в края на улицата стояха хора, предимно пушачи, но никой не бе заел удобна позиция за наблюдение на жилищната сграда и не усетих в държанието им нищо нередно. Забелязах, че някои от заведенията имат оркестри, и се запитах дали Мидори не е избрала квартала заради възможностите за нощен живот. Вероятно. Искаше ми се да надникна вътре, просто за да видя дали нещо няма да задейства скрития ми радар, но както винаги всичко опираше до баланса между усилие и полза, и този път реших да не бъда чак толкова педантичен. Ако някой бе дошъл да наблюдава Мидори, трябваше да заеме позиция близо до нейния апартамент, а не в някоя от кварталните кръчми. А ако все пак в някое заведение имаше наблюдател, той можеше да ме забележи също тъй лесно, както аз него. Вътре нямаше да разполагам с прикритието на якето и чадъра.

Продължих на зигзаг в южна посока. Трудно бе да изтълкувам какво означава това, но тази вечер не бях засякъл никого. Може би се съсредоточаваха повече върху обществените й прояви или пък тази вечер тя не си беше у дома и те го знаеха. Трябваше да разбера повече, преди да мога да се приближа безопасно до нея.

Спрях за бърза вечеря в едно бистро в Сохо и след това продължих. Според нейния уебсайт Мидори имаше по четири вечерни изпълнения седмично в един джаз клуб, наречен „Зинк Бар“, на ъгъла на Хюстън и Ла Гуардия. Намирането на клуба ми отне доста време, макар да знаех адреса. Беше скрит под уличното ниво в подножието на стръмно стълбище и златните букви, обявяващи за неговото съществуване, се виждаха само когато застанеш право отсреща.