Бари Айслър: Рейн-сан: Последният убиец

Не беше типично за нея. Свих рамене.

— Не е трудно да ти го обещая.

— Повече ме тревожи дали ще изпълниш обещанието.

— Непременно.

Тя кимна.

— Ще се обаждаш ли?

Още по-нетипично за нея.

— Естествено — отвърнах аз, но всъщност умът ми вече бе другаде.

Целунах я и застанах на опашката. Когато се обърнах след минута, Дилайла беше изчезнала.

От един телефонен автомат в чакалнята се обадих на моя партньор Докс. Грамадният бивш снайперист от морската пехота ми бе съобщил номера на новия си, абсолютно чист клетъчен телефон по нашия безопасен сайт за обяви. Сега гостуваше на родителите си в Щатите и за да се свържа безопасно с Мидори, щеше да ми трябва неговата помощ.

Сигналът се промуши под Атлантика и нейде оттатък клетъчният му телефон иззвъня. После прокънтя мощен баритон:

— Докс слуша.

Неволно се усмихнах. Когато не се прикриваше, Докс беше най-гръмогласният снайперист, когото съм виждал. И изобщо един от най-гръмогласните хора на света. Но бе доказал, че е надежден приятел. И адски способен, ако не се броят някои разлики в стиловете ни, които понякога ме изнервяха.

— Аз съм — казах.

— Какво значи „аз“. Кълна се, че ако е поредното обещание да ми подарите безплатен комплект кухненски ножове срещу съгласието да се превключа към вашата мобилна мрежа…

— Докс, стегни се. Аз съм, Джон.

Той се разсмя.

— Спокойно, готин. Никой друг не знае този номер, тъй че разбрах от самото начало кой е. Просто исках да видя дали ще те накарам да се разприказваш по открита линия. Както виждам, малко си се поотпуснал и това не е зле.

— Е, май го дължа на теб.

Той пак се разсмя.

— Не си длъжен да ми благодариш, знам как се чувстваш. Какво си си наумил? Не очаквах да те чуя толкова скоро.

— Имам… ситуация, в която би могъл да ми помогнеш. Ако проявиш интерес.

— Делова или лична?

— Не е делова. Но ще ти платя добре.

— Синко, ако си в лична беда и се нуждаеш от моята помощ, няма да ти взема пари. Партньори сме. Просто ще ти помогна, както и ти би ми помогнал.

Толкова бях свикнал да бъда сам срещу целия свят, че за момент просто онемях, осъзнавайки колко мога да разчитам на този човек. Едва успях да избъбря:

— Благодаря ти.

— Няма защо, мой човек. Казвай какво ти трябва.

— След колко време можеш да бъдеш в Ню Йорк?

— По дяволите, още утре, ако се налага.

— Не, изкарай почивните дни с вашите. Така или иначе имам първо да свърша някои неща. Какво ще речеш да си уговорим среща за понеделник?

— Дадено.

— Може и да не вземеш пари за това, но няма да позволя да се охарчваш заради мен. Ще ми кажеш колко си платил за пътуването, разбрахме ли се?

— Дадено, просто ще се настаня в обичайния си апартамент в „Пенинсъла“, а ти ще уредиш сметката директно с управата.

— Чудесно. Макар че някой хотел в центъра може да е по-удобен.

— Дявол да го вземе, мой човек, шегувам се. Не за „Пенинсъла“ — заведението е изключително. Шегувам се, че ще те оставя да платиш. Ти ми прехвърли дела си от печалбата за хонконгската операция, забрави ли? Това би трябвало да покрие доста повече от текущите ми разноски.

В Хонконг Докс бе загърбил пет милиона долара, за да ми спаси живота. След това в малък знак на благодарност му прехвърлих хонорара си от операцията. Той не желаеше да приеме, но накрая се съгласи.

— Добре, няма да споря с теб — рекох аз.

— Чудесно. Можеш обаче да черпиш по една бира. Или пък от онова скъпарско уиски, дето си падаш по него.

Усмихнах се.

— Ще ти се обадя в понеделник.

Времето не ме притискаше, затова избрах заобиколен въздушен маршрут, което винаги е по-безопасно. Минах през граничния контрол на летище „Дълес“ край Вашингтон. Самоличността Уатанабе, която си бях създал преди три години за обиколката из Бразилия, все още действаше и ми помогна да мина през границата без затруднение. Оставаше ми само един кратък полет до Ню Йорк.

Въпреки заобиколния маршрут, след пристигането на летище „Кенеди“ внимателно огледах тълпата посрещачи, после тръгнах да обикалям аерогарата, за да предизвикам разкриването на евентуална опашка.

Когато се уверих, че съм сам, излязох навън. Посрещна ме хладен и дъждовен нюйоркски следобед. Небето беше оловносиво и изглеждаше, че дъждът всеки момент ще премине в сняг.

Не бях идвал от няколко години. Детските ми години се деляха между Токио и щата Ню Йорк, и Манхатън бе първият голям американски метрополис, който някога бях виждал за по-дълго. Впоследствие на няколко пъти го бях посещавал по работа, но не като днешната.