Бари Айслър: Рейн-сан: Последният убиец

Но в онова, което изпитваше към Рейн, имаше нещо, неизпитвано нито с Дов, нито с когото и да било. Двамата е Рейн принадлежаха на един и същ свят. Всеки разбираше навиците на другия и не осъждаше миналото му. Разпознаваха и приемаха товара на стореното в изминалите години. Знаеха, че този товар неотвратимо ги дели от цивилизованото общество и в същото време ги обединява като някакъв таен знак.

Отгоре на всичко не можеше да отрече, че ги сближава някакво изумително тайно привличане, водещо неизбежно към секса.

Но не вярваше да е любов в истинския смисъл на думата. Беше по-скоро като… възможност за любов. За момент тя се запита каква е разликата и дали изобщо някога ще я разбере, но сега не й се мислеше за това.

Той поемаше риск, отивайки да види Мидори и детето. Сам го бе казал. А мъж като Рейн никога не би поел подобен риск, ако не се надява да спечели нещо сериозно.

Дилайла се замисли над това. Какво правят мъжете, когато са изправени пред трудно решение? Отлагат го, опитвайки да съберат повече данни. Може би точно това вършеше и Рейн в момента. Но я болеше дори от самата мисъл, че съществува такова решение.

Тя винаги се стараеше да бъде реалистка, да държи надеждите под контрол. Знаеше, че няма бъдеще в своята организация. Използваха я за нещата, които умееше, но никога нямаше да й поверят истинска власт. И отдавна бе приела мисълта, че след всичко сторено никога няма да има нормален живот. Никога няма да създаде семейство. Просто никому не би позволила подобна близост.

Освен… Беше допуснала Рейн до себе си. Именно затова тази вечер я заболя от думите му. Болеше я на място, което не можеше да опише, което дори не бе подозирала, че е част от нея.

Имаха резервации за една седмица, но сега тя не знаеше докога ще остане Рейн. Изведнъж осъзна, че това може да е последната им среща. Или дори последната им нощ.

Може би детето не беше негово. Той сам бе казал, че има такава възможност. Или жената можеше да го отхвърли. Или нещо друго да обърне събитията натам, накъдето й се искаше.

Гледаше го как спи и с изненада откри колко ревнива е станала изведнъж. И наранена. И гневна.

Разбира се, не беше безпомощна. Имаше какво да стори, за да постигне желания резултат.

В банята бе изкопчила още малко сведения от Рейн. Съвсем малко — само това, че заминава за Ню Йорк. Но в комбинация с името, което бе споменал, и още няколко подробности, които си спомняше от Хонконг, би трябвало да е достатъчно. Щеше да търси японка на име Мидори, която е емигрирала от Япония в Щатите през последните три години, в момента живее в Ню Йорк и през последните осемнайсет месеца е родила момченце — вероятно пак в Ню Йорк. Нейната организация беше намирала хора въз основа на далеч по-оскъдни данни.

Дълго лежа будна, като се бореше с противоречивите импулси на надежда и страх, съчувствие и гняв, изкушение и вина. Накрая заспа, точно преди лунното сияние да отстъпи пред първите слънчеви лъчи.

Двамата с Дилайла останахме в Барселона до края на седмицата. Моето „положение“, както го наричах, не изпълваше мислите ми чак толкова, колкото бях очаквал, и това вероятно се дължеше на присъствието на Дилайла, защото открих, че мисля за него главно когато тя си имаше някаква друга работа и ме оставяше сам. В такива моменти ме обземаше главозамайваща смес от вълнение и страх, и винаги се радвах на нейното завръщане.

Естествено, новината я изненада, но не можех да разбера какво друго изпитва. Не знам какво точно очаквах — да ми се разсърди? Да спори? Да се цупи? Само че нямаше нищо подобно. Ставахме рано и си лягахме късно, любехме се преди следобедната дрямка и вече нито веднъж не заговорихме за това.

Единственият намек за истинските й чувства бе фактът, че изпадаше в лошо настроение много по-рядко, отколкото в Рио. Там за пръв път останахме заедно за по-дълго време и аз не веднага привикнах с нейните периодични депресии и раздразнения. Но в крайна сметка взех да харесвам и тази нейна страна, защото бе истинска. Тя ми подсказваше, че Дилайла се чувства уверена с мен, че не разиграва театър. И сега се питах дали демонстрацията на по-жизнерадостно настроение в Барселона не е съзнателно преиграване, целящо да прикрие онова, което наистина става душата й.

Сутринта, когато потеглих, тя дойде с мен до аерогарата. Преди да вляза за проверка, аз нарамих чантата и се зачудих какво да кажа. Тя ме гледаше с неразгадаемо изражение.

— Надявам се да бъдеш предпазлив — наруши мълчанието Дилайла.