Но един от приятелите му беше твърде тъп или твърде пиян, а може би и двете, за да разбере в какво положение са изпаднали.
— Тоя те нарече педал, мой човек. И ти си траеш! Мамка му.
— Никого не наричам педал — рекох аз все тъй отмерено и спокойно. — Просто предлагам да не си разваляме вечерта. В момента Ла Рибера е като един огромен купон на открито. Нали натам отивате?
Последният въпрос беше добре пресметнат: не заповед, а само напомняне, предложение, което можеше да бъде прието без загуба на достойнството. И по очите на младежа усещах, че е готов да го приеме. Добре.
Той пак се озърна към приятелите си. За беда не получи от тях каквото очакваше. Отново ме погледна и разбрах, че е взел решение. Погрешно.
Той се раздвижи и повдигна ръка, вероятно искаше да ме смушка в гърдите с пръст или да предприеме някой друг класически и безкрайно глупав ход като прелюдия на насилието. Не знаеше, че аз не си падам по прелюдиите. Предпочитам да постигам желаното по най-краткия път.
Но преди да го просна, Дилайла пристъпи между нас. Досега беше толкова кротка, а хлапакът дотолкова се бе съсредоточил върху мен, че му трябваше малко време, за да проумее. Той застина и понечи да каже нещо. Но така и не успя да проговори.
С възходящ прав ритник Дилайла го улучи право в топките. Онзи глухо изхърка, като че се канеше да повърне, и се прегъна надве. Дилайла прекрачи напред и стовари крак върху извивката на стъпалото му. Той пак изпъшка и се помъчи да отстъпи назад със ситни крачки. Докато пренасяше тежестта върху другия крак, Дилайла се завъртя и го ритна отстрани по коляното. Раздаде се зловещ пукот и младокът с писък се свлече на паважа. Видях как Дилайла отмерва разстоянието. После пак прекрачи напред и заби шут право в лицето му. От носа на хлапака изригна кръв и той изпищя като полска мишка в ноктите на сокол.
Дилайла спря и огледа другите трима. В изражението й нямаше предизвикателство, а само мълчалив въпрос: Кой иска да бъде следващият?
Те се вторачиха с разширени очи в своя сгърчен, скимтящ сънародник, после пак вдигнаха глави към нея. Накрая единият успя да измънка:
— Защо… защо трябваше да го правите?
Ако бях в настроение за приказки, или поне малко по-меко настроен, бих им обяснил, че това се нарича „приключващ ход“. Идеята е, че когато си имаш работа не с професионалисти, а с прости побойници, трябва да причиниш на един от тях нещо тъй грозно, тъй безсмислено и жестоко, че останалите мигновено да преминат от „Дайте да потрошим някого“ на вълна „Слава Богу, че не бях аз“. И докато временно са парализирани от твоя садизъм, можеш безпрепятствено да се отдалечиш.
Сега им трябваше само задача, върху която да съсредоточат разпиляното си внимание.
— Най-добре отведете приятеля си в болница — подметнах безразлично аз, знаейки, че това ще помогне. Докоснах лакътя на Дилайла и се отдалечихме.
На връщане до хотела сменихме три таксита. Нямаше смисъл да улесняваме една евентуална проверка кои сме и къде отиваме. Пътувахме с наведени глави и мълчахме.
След като се прибрахме в хотелската стая, аз заключих вратата зад нас. Леглото беше грижливо оправено, светлините намалени и безметежната атмосфера изглеждаше някак нереална след станалото преди малко. Дилайла си свали обувките и ги огледа. Едната явно беше изцапана с кръв, защото тя я отнесе в банята. Чух как потече вода, после спря. След малко Дилайла се върна и остави обувките до прозореца. После седна на леглото и ме погледна, все още зачервена.
— Извинявай за онова — каза.
Свих рамене.
— Радвам се, че онзи път във Фукет беше поне отчасти по взаимно съгласие. Иначе сигурно днес щях да куцам.
Разсмяхме се по-силно, отколкото заслужаваше коментарът, и аз осъзнах, че все още сме леко замаяни.
Обикновено така е след сблъсък. Запитах се дали и тя разпознава признаците. Когато смехът заглъхна, казах:
— Аз обаче не бих си губил времето да се занимавам с ония хлапаци. Просто щях да мина през тях, преди да са събрали кураж.
Тя кимна.
— После разбрах какво беше замислил. Но не съм силна в раменете като теб. Налага се да играя по друг начин. Пък и трябва да признаеш, че за разлика от теб мога да вкарам в уравнението елементи на изненада.
— Вярно. Май ще трябва да попривикнем един с друг — не бях сигурен как прозвуча това и бързо добавих: — Имам предвид начините на действие — не, и това не звучеше точно. — За да можем… по-добре да се справяме с подобни ситуации.
Читать дальше