Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

След като уредих този въпрос, позвъних на Мидори. Тя не отговори, но й оставих на гласовата поща съобщение с новия номер. Дори ако не й се наложеше или не пожелаеше да ме потърси, държах да й покажа, че съм достъпен за нея във всеки момент, макар и само по телефона. Не исках да си мисли, че ще се изпаря пак, както стана, когато тя за пръв път напусна Токио.

Излязохме от гарата. Исках веднага да се срещна с Тацу, затова Докс, който бе живял доста време в Токио и можеше да се ориентира, отиде да се обзаведе с обичайната си железария, а аз поех към болницата „Джикей“. Хванах влака по линията Яманоте до гара Шинбаши и оттам повървях малко пеш. Беше хладна, но ясна вечер и ми доставяше удоволствие да вървя на открито след дългия полет от Ню Йорк.

Обиколих болницата, проверявайки невралгичните точки, и влязох през един страничен вход. Колкото до мен, чувствах се в безопасност, но връзката ми с Тацу беше известна, а той си имаше и доста свои врагове, тъй че отивайки да го видя, можех да попадна в засада. Но нищо не задейства вътрешния ми радар. Отидох до информацията в препълнената приемна зала и казах на една от жените, че искам да посетя пациента Ишикура Тацухико. Тя провери в компютъра и ме уведоми, че Ишикура-сан е в онкологията.

Звуците наоколо сякаш заглъхнаха. Студена вълна плъзна по лицето и шията ми и продължи към корема. Жената започна да ме упътва, но аз само я гледах, без да чувам и дума. Помолих я да повтори, но след като се отдалечих, открих, че почти не помня какво ми е казала. Ориентирах се по надписите, но се чувствах изгубен сред лабиринта от коридори с луминесцентно осветление.

Най-сетне открих онкологията, но не си спомних кой номер стая ми бе казала дежурната. Попитах една сестра и тя ме поведе по коридора. Пред една от вратите стоеше атлетичен японец в сив костюм и с къса военна подстрижка. Сакото му се издуваше под мишницата, а в едно от големите му уши забелязах слушалка. Докато се приближавахме, той ме погледна и аз се постарах да види и двете ми ръце.

Спряхме пред вратата. Докато пазачът ме обискираше, сестрата надникна вътре и каза на японски:

— Извинявайте, Ишикура-сан, имате посетител.

— Ии йо — отвърна отвътре немощен глас. Добре.

Сестрата ми махна с ръка. Телохранителят ме въведе, оставайки плътно зад гърба ми.

Тацу седеше в леглото, подпрян на възглавници и обкръжен от обичайната потискаща болнична машинария, с венозна система в ръката и кислородна тръбичка в носа. Бях го видял само преди месец, но сега изглеждаше отслабнал поне с десет килограма и много по-стар. Болестта го разяждаше отвътре и от пръв поглед ставаше ясно, че всички машини и венозни системи на този свят са безсилни срещу нея.

Отдясно на леглото седеше красива млада жена със спящо бебе в ръце. Дъщерята на Тацу, досетих се. При последната ни среща той ми бе съобщил, че му се е родил внук.

Почувствах се като натрапник, но Тацу ми махна с ръка.

— Хисашибури — изрече той с немощен глас. Отдавна не сме се виждали.

После кимна на телохранителя и човекът излезе. На езика ми напираха стотици лъжи, но нито една от тях не прекоси устните.

— Дявол да го вземе, Тацу — промърморих, като го гледах и клатех глава. — Дявол да го вземе.

Той кимна с усилие, сякаш искаше да каже: „Да, знам“, след това посочи жената до себе си.

— Дъщеря ми Каору. И внукът ми Арихиро.

Очите му бяха хлътнали, но в тях грейна усмивка. Поклоних се на жената и изрекох официално:

— Много ми е приятно.

Заради бебето тя не стана, но наклони глава.

— Слушала съм много за вас. Вие помагате на баща ми в работата му.

Озърнах се към Тацу.

— Опитвам се.

Тацу я упрекна:

— Не му казвай какво говоря.

Жената се усмихна.

— Само хубави неща.

Аз кимнах.

— Тогава навярно лъже.

Тацу се изкиска. Жената се изправи с детето в едната ръка и положи другата върху рамото на баща си.

— Трябва да отнеса детето у дома — каза му. — Да го нахраня и да го сложа да спи.

— Да — кимна Тацу. — Върви. Моят приятел не приказва много, но е добра компания.

С лека гримаса той се завъртя на една страна и жената доближи бебето до него. Тацу прошепна нещо в ухото на детето, после с нова гримаса се надигна и го целуна лекичко по челото. После се облегна назад и дълбоко въздъхна.

— Ще дойда утре — обеща дъщеря му и пак го докосна по рамото.

Тацу кимна.

— Да. Доведи и малкия.

— Разбира се — тя отиде до вратата и се обърна към мен. — Благодаря.