Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Нямах представа за какво ми благодари. Поклоних се и тя изчезна.

Тацу ме погледна и махна с ръка към стола.

— Да си поговорим, приятелю. Случайно да носиш хубаво уиски?

Седнах до него.

— Мислех, че си отказал пиенето. По заповед на жената.

Той ме изгледа с типичното си кисело изражение, запазено за моментите, когато се случваше да изрека монументална глупост, недостойна за коментар, и за момент отново заприлича на себе си.

— Е, вече няма значение, нали?

— Зле ли е?

Киселата гримаса отстъпи място на усмивка, сякаш това бе най-забавният разговор, който водеше от много време насам.

— А ти как мислиш?

Помълчахме. После попитах:

— Колко ти остава?

Той сви рамене.

— Може би няколко седмици.

Господи!

— Не могат ли?…

— Рак на стомаха. Последен стадий. Вече е в лимфните възли, в хранопровода… затова съм отслабнал толкова. Нищо не мога да хапна.

— Значи уискито нямаше да свърши работа.

Той се разсмя.

— Можех поне да го помириша.

Пак помълчахме.

— Предполагам, че все още искаш да премахнеш Ямаото — поде Тацу.

Не знаех какво да отговоря. Толкова малко време му оставаше, и ми се струваше нечестно да го прахосвам с подобни приказки. Но после осъзнах, че той иска точно това, може би се нуждае от него.

— Да, все още.

— Добре. Доставката ще пристигне в пристанище Уаджима.

— Уаджима…

— На полуостров Ното, префектура Ишикава. Японско море. Бандите избягват големите пристанища, защото там охраната е по-строга. Предпочитат тихи местенца като Фушики в Тояма, Минамата в Кумамото, Хосошима в Миядзаки.

— Или както сега, Уаджима.

— Да. Хората на Ямаото са си направили резервации в една тамошна странноприемница на име „Нотоношо“. Областта е известна с горещия минерален извор Небута и те отиват уж заради него. Имената им са Кито и Санада, но могат да пътуват под чужда самоличност.

— С колко време разполагам?

— Те пристигат вдругиден. Доставката ще е следващата нощ. Моят информатор все още не знае колко китайци ще участват. Но предполагам, че не повече от трима. Иначе двамата от якудза няма да са спокойни.

И аз мислех същото, но само кимнах.

— Рейн-сан, извинявай, но вече не си в първа младост. Ще можеш ли?…

— Намерил се кой да го каже — рекох.

Тацу се разсмя.

— Не бой се — добавих аз. — Имам помощник.

Той вдигна вежди.

— Познавам ли го?

Поклатих глава.

— Ами ти? Знам, че си работохолик, Тацу, но как успяваш тук…

— През деня непрекъснато имам посетители. На докторите никак не им харесва, но аз настоявам: „Какво толкова? Малко работа няма да ме убие“.

Разсмяхме се, после пак замълчахме.

— Трябва да изглежда, че хората на Ямаото са убили китайците и са откраднали наркотиците — каза той. В очите му пламтеше учудваща страст. — Това ще подложи Ямаото на голям натиск. Много голям.

На смъртното си легло повечето хора биха се съсредоточили върху други въпроси. Но не и Тацу. Борбата с корупцията беше дело на неговия живот и той щеше да я продължава до последен дъх.

Сложих ръка на рамото му.

— Ще имам грижата.

Тацу кимна и се поотпусна в леглото.

— Добре — каза той и ме потупа по ръката. За момент стисна зъби и тихо изстена, после болката отмина. — Трябва да побързаш, Рейн-сан. Скоро няма да мога да ти помагам.

Кимнах.

Той се усмихна.

— Защо изглеждаш толкова тъжен?

Поклатих глава.

— Ти си голям досадник.

Исках да го разсмея, но не успях. Той само стисна за миг ръката ми.

— Знаеш ли, много мислих за онова, което ми каза. Че съм гаден манипулатор. Тук нямам кой знае какво за правене, мога само да лежа и да мисля.

— Стигна ли до някакви изводи?

— Че си прав. Че отлично знаех какво върша, когато ти показах снимките. Че ситуацията се разви точно както се надявах. Освен в едно.

— Че забравих уискито?

Той пак стисна ръката ми и този път не я пусна.

— Не, че подложих семейството ти на заплаха. Ако нещо се случи със сина ти…

Тацу бе загубил единствения си син при злополука още в невръстна възраст. Беше ми споменавал за това само на два пъти: първо, когато го попитах преди години, и още веднъж през онази нощ, когато ми каза, че аз също съм станал баща. Момчето бе умряло преди повече от три десетилетия, но болката и до днес се таеше в очите на Тацу. Така и не бе изчезнала, и сега знаех, че само едно нещо може да я прогони. И то скоро щеше да дойде.

— Нищо няма да му се случи — успокоих го. — Ще се погрижа за това.

Той затвори очи и измънка нещо. Трябваше ми известно време, за да го разбера. Онегай шимасу. Моля те.