Арчибалд Кронин - Героични години

Дънкан взе списъка и благодари.

Когато излезе, в душата му нахлу поток от гняв. Подстрекаван от възмущението си, той отиде право в канцеларията и се записа за изпита. После излезе да си потърси стая.

Отначало търсенето беше безуспешно. Всички обиколени квартири бяха или прекалено разкошни, или твърде скъпи. Но най-после, в стария квартал край пристанището, сред купища риболовни мрежи, катранени бурета и миризма на солена риба и морска вода той намери в тесните рибарски улички една ниска къща с открита стълба и обява на един прозорец:

„Стаи под наем“

Отвори му хазяйката, мисис Галт. Тя го погледна с тъжна строгост, изтривайки ръце о кеневирената си престилка. Беше дребна женица, с почти комична натъженост.

— Да, имам стая — отвърна тя на въпроса му, — не е голяма и е на тавана. Само че искам една лира седмично.

Той влезе след нея в къщата. Както бе казала хазяйката, стаята беше съвършено малка, но беше чиста, с изглед към океана, покривите на къщите и университетската кула. Той я нае веднага, предплати двадесет шилинга и щом мисис Галт затвори вратата след себе си, почна да вади книгите си, пресмятайки колко часа има за четене до полунощ.

Тоя съдбовен четвъртък настъпи много скоро за него. Когато седна на чина си в голямата университетска зала, от непоносимото напрежение на очакването ръцете му се бяха изпотили.

Амфитеатрално бяха наредени редица след редица, малки полирани чинове като неговия, всички заети от кандидати. Стотици младежи изпълваха залата, готови да се състезават с него за стипендиите. Какви изгледи за успех имаше при това мнозинство?

Той спря с усилие поглед над високата естрада, където бяха двамата изпитващи. Около тях, в дълги тоги, се суетяха по-младите професори, лектори и старши студенти, между които и д-р Оуен Овъртън.

Дънкан го бе видял при влизането в залата и бе получил свръхсдържан поздрав, който като че ли искаше да каже: „Не разчитайте на по-раншното ни познанство“. А колко леко би било за Овъртън да се усмихне и да прошепне: „Добра сполука, Стърлинг! Влизай и дано спечелиш!“

Вече раздаваха темите. Дънкан взе неспокойно перото си. Мина мъчителна вечност, докато получи първия лист: сложна математическа задача.

Да, задачата беше мъчна, но все пак не много мъчна. Той забрави всичко, погълнат в решаването, не чуваше нито шумоленето на хартията, нито скърцането на перата наоколо си. Всичко, което го обкръжаваше, потъна в неясна забрава, когато почна да отговаря на първия въпрос.

Към единадесет часа отговорите бяха прибрани. Раздадоха въпросите за втория изпит. По гръцки. Неспокойствието на Дънкан бе вече изчезнало. Той продължи напред, в трескавия устрем на своето усилие.

В един часа дадоха почивка за обяд. Дънкан стана замаян и излезе от залата заедно с другите. Повечето кандидати се струпаха пред студентския съюз, като разменяха впечатленията си със смехове и закачки.

Докато Дънкан стоеше на стълбите, Овъртън се приближи, поколеба се, после се спря.

— Чувствувате се съвсем загубен, Стърлинг, нали?

Дънкан кимна, втренчил поглед в съученика си.

— Какво е решението ви на втората задача по тригонометрия?

Дънкан каза решението.

Усмивката на Овъртън снизходително се разшири.

— Предполагах, че ще я сбъркате! Много мъчна, нали? Но… трябва да вървя — ще обядвам с д-р Инглис.

Той кимна и отмина.

„Господи! — прошепна Дънкан на себе си с нескрита и неизразима мъка. Помогни ми да докажа, че не съм по-лош от него!“

В два часа започна изпитът по латински. След това по английски, последван от половинчасова почивка.

Забравяйки отново, че трябва да хапне, Дънкан извади един учебник от донесените книги. Последният изпит тоя ден беше по история — предмет, по който Дънкан беше особено слаб. Отчаян, той отвори наслуки учебника.

Попадна на главата за Френската революция, по-специално на пълен разбор за ролята на Робеспиер в нея. Съсредоточавайки уморения си мозък, Дънкан прочете внимателно цялата глава, после влезе за последен път в залата.

Раздадоха листчета с въпросите. Първият, най-главният въпрос в страницата беше „Напишете характеристика на държавника Робеспиер“. Дънкан издаде звук, напомнящ стон и почна бясно да пише.

Най-после изпитът свърши. Навън беше студено и тъмно, уличните лампи мигаха като звезди — любима гледка на Дънкан. Той се чувствуваше напълно изтощен, като че ли с часове бе изчерпвал силите си в неравна борба.

Като се изкачи по тъмната стълба на жилището в стаята си, той се съблече, хвърли се на леглото и заспа като мъртвец.