Арчибалд Кронин - Героични години

На другата сутрин се пробуди късно, много изморен.

Цял ден скита из стария град, наблюдавайки лодките, рибния пазар, чайките, които летяха край вълнолома. Не мислеше нито за изпита, нито за резултатите, които щяха да бъдат оповестени на другия ден.

На следния ден се събуди с предчувствие за злополука. Не можеше да намери сили да отиде към университета, нито пък можеше да се отдалечи от него. Висеше в предния двор, където беше огромната бронзова статуя-паметник на д-р Джон Хънтър, световноизвестен лекар, питомец на същия университет.

Опасенията на Дънкан се превърнаха в отчаяние, докато гледаше суровия старец. Изведнъж чу глас до рамото си. Един от университетските надзорници, изглеждайки го подозрително, питаше какво търси насам.

— Чакам резултатите от изпита за стипендиите — отвърна Дънкан, като трепна.

— Обявени са вече от три часа! — каза грубо разсилният.

Дънкан изтръпна. Той не разбра как стигна до първите стъпала на канцеларията, все пак по някакъв начин се намери пред дъската за университетските съобщения.

Цяла минута не посмя да вдигне глава към малката бележка на пишеща машина, забодена с жълти кабарчета. Приличаше на осъден на смърт, който знае, че помилването не е пристигнало и не смее да срещне погледа на тъмничаря. Но най-после, с отчаяно усилие вдигна глава.

Първото име в тоя съдбоносен къс хартия не беше неговото. Това той знаеше предварително. Обзе го внезапна мъка. Второто също не бе неговото. И това му бе известно предварително. Но третото — сърцето му почти престана да тупти! — третото име беше:

„Дънкан Стърлинг от Ливънфорд“

Издържал бе! Нямаше съмнение вече. Доказателството бе пред него, с червени машинописни букви. Чудото бе станало — спечелил бе стипендията!

Дълбоко вълнение го обзе, докато слизаше по стълбите. Той си спомни безумно за Маргарет Скот. Да можеше да бъде тук! Трябва веднага да й пише — тя ще се зарадва на успеха му! Като стигна до статуята на Джон Хънтър, той се спря за миг и вдигна здравата си дясна ръка. „Тръгвам, Джон Хънтър! И ще искам да се кача при вас!“

Щом се върна в жилището си, изтича в кухнята. Първото вълнение от съмнението дали ще успее бе изчезнало, изместена от жажда за радостни излияния. Трябваше да сподели с някого радостта си, иначе би могъл да полудее! Като сграбчи мисис Галт за ръката, той почна да танцува с нея из стаята.

— Свърши се, бульо! Спечелих стипендията!

— За бога! — почна да се дърпа тя. — Полудяхте ли?

— Не разбирате ли? — той я завъртя. — Осигурих плащането на всичките си такси за пет години! Ще стана доктор!

— Пуснете ме, лудетино, иначе, още сега ще ни потрябва доктор! — изсмя се тя. Поемайки си дъх, след като я пусна, тя каза: — Да не забравя: пристигна голям колет за вас. Тъкмо преди да се върнете.

— Колет ли?

Той изтича като стрела в стаята си, където намери на пода голям пакет, увит в кеневир. Той го отвърза бързо. Отвътре тупна сандъче с храна, една торба овесено брашно и тежка чанта с книги — анатомия, хирургия, медицина. Имаше и писмо. Той отвори плика. Писмото беше от днес, от лекарския дом в Линтън.

„Драги професоре,

Не ви изпускахме от поглед и узнахме щастливата вест по телефона, още преди да я знаете вие. Господ знае до каква степен изпитващите са се излъгали, като са допуснали такъв простак да спечели стипендия! Но грешки се случват и в най-добре уредените университети. Ако не се възползувате от станалата, не сте момък, за какъвто ви смятам. А ако искате съвет от по-стар човек, не се оставяйте да ви омотаят много с новоизмислените глупости в медицинските факултети! Гледайте внимателно, помнете първите си принципи и не се отказвайте от шотландския си здрав разум.

Сега си позволяваме да ви изпратим по Хемиш някои дреболии, за да поддържат бодростта ви. Пращам ви и някои от моите учебници. Никога не съм ги чел. Не струват спукано петаче. Не се възгордявайте, момко. И идвайте да ни виждате от време на време, упорит, свадлив, невъзможен шотландецо. Бог да ви благослови!

Думите се сляха пред очите му. Той седна на леглото си, за втори път тоя ден сърцето му се изпълни от вълнение, така че не можеше да види нищо.

На Дънкан, който се връщаше от късно посещение в клиниката към дома на декана д-р Инглис, се струваше, че студентството му бе профучало като хвърчащи листа. Той беше вече студент десети семестър и през следващата зима, след няколко седмици, щеше да издържи последните си изпити. След няколко седмици щеше да бъде доктор.