Арчибалд Кронин - Героични години

— Така е — отвърна сърдечно той, като взе стръкчето от нея. — За нищо на света не бих искал да го изгубя.

— Спомен ли е?

— Да. От най-доброто и най-мило момиче, което съм виждал.

— Много ли… ви обича то?

Той се изсмя, напускайки обичайната си сдържаност.

— Ако стана човек, ако си създам име и спечеля добра клиентела в Единбург — може би ще ме обикне. Дотогава стига и това, че аз… — той млъкна.

— Радвам се — прошепна тя. — Много се радвам за вас. Уверена съм, че някой ден тя ще се гордее с вас.

През нощта дъждът престана, бурята стихна.

Дънкан напусна Линтън призори с колата на лекаря, шофирана от прислужника му Хемиш. Като повечето местни жители, Хемиш бе много подозрителен към всички чужденци. Едва промърмореното „Казаха ми, че отивате в университета“, бе целият му разговор за пътуването от деветдесет минути.

Дънкан бе много доволен от това мълчание. Той бе странно изтрезнял от спокойствието на миналата нощ. Но все пак, когато навлязоха в предградията на стария крайморски град, със здания покрити с плочи, и когато острите готически очертания на университетската сграда се извисиха в небето на изток, не можа да потуши вълнението си.

Той обиколи в захлас зданието. Малко студенти се мяркаха тук, защото семестърът почваше едва след седмица. В сегашната си самота тая старинна сграда със засенчени килии, ниско окосени морави и кънтящи зали бе изпълнена с величие и покой.

Когато университетският часовник удари девет, Дънкан изведнъж се опомни. Като закопча палтото си и вдигна глава, тръгна към дома на декана. Този дом беше толкова внушителен, че го накара да се поколебае, но все пак, той позвъни решително и след миг вече седеше в богато мебелирания кабинет с червен килим.

Мачкайки шапката в скута си, той почака, докато вратата се отвори и д-р Инглис влезе.

— Какво има? — запита деканът с израз, който не бе насърчителен.

Той беше дребен мъж, с малка брадичка и златно пенсне, с грижливо вчесани на път сиви коси, напълно подходящ за поста управител на болницата Виктория и председател на новата фондация Уолас в Единбург. Но въпреки външното самодоволство, очите му бяха леко уморени.

Станал на крака, Дънкан измънка целта на идването и името си.

— Така! — деканът седна пред абаносовото си писалище и кимна на Дънкан да седне. — По правило не приемам студенти в тоя час, но… — той вдигна някаква хартия от писалището, — още вчера получих писмо за вас от полковник Скот.

Сърцето на Дънкан трепна, но преди да може да заговори, деканът продължи:

— Докато едни съчувствуват на стремежа ви, мой дълг е да ви предупредя…

— Но, д-р Инглис…

Деканът вдигна пръст, за да го прекъсне:

— Всяка година цяла армия честолюбиви младежи нахлуват в тоя университет. И всяка година, драги млади господине, ние присъствуваме на истинско клане! Само изключително надарени младежи имат изгледи за успех при тия изпити за Локхартовите стипендии. Помислете само — около седемстотин кандидати за три стипендии!

— Помислил съм — каза Дънкан.

Деканът вдигна ръце.

— Да предположим, че имате възможност и средства да станете лекар. Взели ли сте предвид физическия си недостатък? — той погледна съчувствено ръката на Дънкан. — Няма ли да бъдете принуден да умрете в някой незначителен ъгъл на голямата професия, в някаква безинтересна длъжност, да кажем в управата на народното здраве, гдето ще ви бъде отредена съдба да глъхнете в прашна, пренебрегвана канцелария?

Дънкан помълча.

— Простете ми откровеността, драги господине. Размислете, обсъдете! Не блъскайте глава о скалата на неизбежността! Ако обстоятелствата не ви позволяват да се върнете в родния си град, от внимание към полковник Скот аз ще ви намеря някаква помощническа длъжност. Бих могъл дори да ви взема у дома си, гдето, както разбирам от мисис Инглис… — загрижеността му се увеличи, — положението е временно натегнато и бихме могли да намерим място за усърден млад човек — той махна с ръка и се усмихна любезно: — Какво ще кажете?

— Мога ли да зная, къде стават записванията за изпита? — запита Дънкан, като стана рязко.

Деканът успя да скрие поражението си.

— В канцеларията, в главното здание.

— Благодаря, сър — Дънкан се обърна и вече щеше да излезе от стаята.

Въпреки предвзетостта, зад колосаната риза на декана имаше добро сърце.

— Ето ви списък за препоръчвани студентски квартири в града — в очите му блесна весела искра. — И Бог да ви е на помощ!