Арчибалд Кронин - Героични години

Борбата бе оставила отпечатъка си върху него. Отначало той се издържаше, като работеше в канцеларията на местен магазин. Накрая бе принуден да преклони гордостта си и да приеме предложението, направено му още от началото от декана. От три години вече работеше след лекциите в дома на Инглис и бе обикнал декана. Дребният д-р Инглис имаше стеснителна, насмешлива веселост зад защитната си официална черупка. Но мисис Инглис беше дребнава, властна жена, която водеше съпруга си както иска и заплатите на прислугата бяха такива, че едва стигаха за плащане на наема и за изхранване, колкото да не се умре от глад.

Като стигна в дома на декана, той влезе през задния вход, смени палтото си със синята престилка и почна обикновената работа: да нацепи дърва, да напълни кофите, да измие кухнята, да запали пещта в подземието. Беше в кухнята, когато мисис Инглис влезе. Тя беше пълна, много нагиздена и предизвикателна жена.

— Стърлинг, искам да запалите огън в гостната.

— Добре, мисис Инглис.

Тя го погледна сурово. Не го обичаше.

— По-бързо! На гости е племенницата ми.

Той бе свикнал вече с дребнавите унижения, на които тя го подлагаше. Като взе кофа с въглища и запалки, той влезе в гостната. Там, седнала на кушетката с книга в ръка, беше Маргарет Скот.

Той се спря на прага и дълго потиснатият копнеж на жадното му сърце изведнъж литна към нея. Отначало тя не можа да го познае.

После извика изненадано:

— О, Дънкан!

Изненадата бе изместена от радост и веселият й смях високо прозвънтя. Най-после тя извика:

— Извинявайте, моля ви се, но не знаех, че сте второто слугинче тук.

— Едновременно първо и второ!

Той се бе опомнил вече и като й се усмихна спокойно, тръгна да запали огъня.

Наклонила замислено глава, тя се опитваше да го прецени.

— Променили сте се, откакто ви видях за последен път.

— Имах достатъчно простор за тая цел.

— Татко говореше за вас завчера! Спореше с Джо Овъртън за голямата електрическа юзина, която най-после започнаха. И не зная как, споменаха и вас. Почти не ви виждаме вече.

Огънят пламна буйно. Той стана. Внезапно дръзка мисъл мина през ума му, като последица на случайната й бележка.

— Съвършено вярно. Не съм ви виждал цяла вечност, Маргарет. Бихте ли желали да дойдете утре… на чай?

Тя искрено се изненада.

— Къде? У вас ли?

Той кимна.

Тя не можеше да го разбере. Но размисли, че би било забавно да види тоя странен приятел у дома му. Въпреки смешното си положение, той се бе променил до неузнаваемост.

— Не мога да дойда утре — каза тя. — Ще излизам с д-р Овъртън.

Той не отговори. Повече от всеки друг път името на Овъртън предизвика у него вълна от неприязън. След успеха на Дънкан в състезателните изпити, Овъртън бе почнал да го отминава като непознат или в редките случаи, когато се срещаха, се отнасяше към него с прекалено пренебрежение.

— Но мога да дойда вдругиден — продължи Маргарет.

Когато се прибираше в жилището си вечерта, Дънкан все още сияеше от щастие. Тичайки нагоре, той се спря изведнъж на втората половина на стълбището. Някой свиреше на пиано. Пристигнала бе, навярно, новата квартирантка, за която бе говорила мисис Галт. Той застана в полумрака на средната площадка и се ослуша. Свиреше наистина прекрасно, така както не бе чувал да се свири досега. Обикновено той беше много стеснителен, за да предприеме подобна стъпка, но тази нощ щастието надделя над сдържаността му. Той почука и когато отвътре се чу отговор: „Влезте“, натисна бравата.

— Минавах случайно… и реших, че ще е най-добре да се представя сам. Д-р Гайслер, нали! Аз съм Дънкан Стърлинг — живея на по-горния етаж.

Продължавайки да свири, жената пред пианото се обърна и го погледна. Трябва да беше около двадесет и осемгодишна. Очите й, мрачни и нещастни в бледото, обикновено лице, имаха особена привлекателност. Облечена бе в памучна деколтирана блуза на сини и бели черти и тъмносини панталони. Босите й нозе бяха обути в червени марокенови пантофи. Черните коси бяха в безредие като дрехите й. Никога досега той не бе виждал жена, така напълно и безгрижно неженствена. Като че се бе превърнала в съвършена липса на очарование.

Като дочака края на думите му, тя стана изведнъж и каза студено:

— О, несравнимият студент медик! Мисис Галт не е престанала да ви славослови откакто съм пристигнала!

Той се засмя, после погледна из стаята, която, макар и скромно мебелирана, имаше все пак някаква странна изисканост. Само една картина над огнището — наплескани зелени и жълти петна — леглото покрито с мек светложълт сатен, малък роял. Неочаквано бе да се видят такива мебели под тоя скромен покрив.