Арчибалд Кронин - Героични години

Той не можа да се въздържи да не забележи:

— Стаята е много привлекателна. Предполагам, че вещите са ваши?

— Останки от това, което имах — отвърна тя.

Лицето й бе станало пак мрачно.

Той отвърна поглед. Знаеше вече, че тя е бежанка от Виена, дошла в университета като лекарка в ортопедическата хирургия при новото отделение за медицинска помощ, учредена от съвета на Фондацията Уолас.

— Когато човек бърза да се измъкне от някоя страна, доволен е да го стори както смогне — продължи със студено безразличие тя.

— Предполагам — съгласи се той.

— Тази стара къща ми харесва — продължи тя след миг, — така различна е от… новата Виена — тя тръсна глава, като че искаше да прогони някакъв спомен. — Ще ви безпокои ли пианото ми?

— Не — побърза да отговори той. — Напротив! Свирехте много приятна мелодия, когато влязох.

— Мелодия ли? — повтори насмешливо тя, като вдигна вежди. — Да, свирех нещо от скъпия Шуман. Като толкава други и той свърши в лудницата — тя отметна пак глава, вдигайки поглед, лицето й се помрачи отново, докато пръстите се задвижиха по клавишите. — За мене музиката е упойка. Идвайте всякога, когато имате време, ако я обичате. Не се страхувайте от мене.

Рязко и безразлично му бе показана вратата, но все пак изгонването не бе оскърбително.

— Лека нощ, д-р Гайслер — каза той. — Надявам се, че ще станем приятели.

Странният звучен порой на нейната музика го придружи, докато се качваше в стаята си.

Настъпи часът за посещението на Маргарет. Дънкан бе поискал от мисис Галт нова бяла покривка и ваза, в която сложи няколко бели рози. За гостенката бе приготвил бисквити, кекс и стъкленица с ягодов мармалад. Бюджетът му, уравновесен до петаче, се бе провалил при тоя разкош. Принуден бе дори с болка да отиде в заложната къща и да остави там часовника и верижката, дадени от баща му на раздяла.

Докато преглеждаше за последен път приготовленията, по стълбите се чуха бързите стъпки на Маргарет. След миг тя се появи, прекрасна в късото кожено палто от парчета, с дръзко калпаче и маншон от същата скъпа кожа. Страните й бяха поруменели от студения източен вятър, очите и сияеха от оживление.

— Каква забавна стаичка! — заяви тя, като подаде весело ръка и почна да разглежда обстановката със смешно намръщено носле. — Тук ли живеете наистина, Дънкан? Ами че тук не може и коте да се завърти!

— Нямам коте — усмихна се щастливо Дънкан.

Присъствието й озари цялата стая. Докато й наливаше чай, той каза с дълбока искреност:

— Идването ви е велико събитие, Маргарет! Не мога да изразя колко много значи то… — той млъкна. — Но аз почвам да ви досаждам. Искате ли кекс?

— Не ми досаждате, Дънкан! Обичам ласкателствата — когато са отправени към мене. Само ако позволите, няма да докосна кекса. Оуен — д-р Овъртън — ми чете такава мрачна лекция миналата вечер за въглеродите! Но вие разправяхте нещо чудесно — продължи тя, — и то за мене. Какво беше?

— О, нищо!

— Моля ви се!

— Е, добре — поколеба се той. — Просто отдавна искам да ви кажа, какво вдъхновение сте били за мен през всичкото време, докато работех в това малко градче.

— Ох, мили! — извика зарадвана тя. — Дайте ми още една чаша чай и ми разправете всичко!

Той пламна. Гостуването вървеше по-добре, отколкото би могъл да предполага. Той взе чашата й, когато почна да налива чая, някой потропа силно на вратата и отвън се чу глас:

— Вкъщи ли си, Дънкан?

Настана напрегнато мълчание. Най-после той запита:

— Кой е?

Но в сърцето си знаеше кой е.

— Баща ти идва да те види, синко.

Баща му! Последният човек, който би могъл да очаква! Още докато ставаше, вратата се отвори и Том Дългия, последван от Раст, влезе със залитане в стаята. Том беше пиян. Щастливото му кръгло лице бе озарено от дълбока любов към сина.

— Как си, момко? — хлъцна умилено той. — Дойдох насам за един ден с автобус. От месеци копнеех да те видя.

Пристъпвайки напред, той прегърна сина си. Раст, обезумял от радост, започна да подскача около господаря си.

Малката стаичка не можеше да побере такава олелия. При едно несръчно движение на Том Дългия вазата се търкулна и стана на парчета на пода.

— Господи помилуй и спаси! — изтрезнял изведнъж от трясъка на счупеното стъкло, Том Дългия пак залитна… — Не знаех, че имаш гостенка. Всемогъщи Боже, та това е самата мис Маргарет! Горд и щастлив съм, че ви виждам, мис!

Той й подаде ръка, която тя не пое.

— Седни, тате.

С израз на мъченик Дънкан улови баща си за ръката и го заведе до един стол.