Арчибалд Кронин - Героични години

Почти веднага бе въведен пациентът — единадесетгодишно момче, недохранено, изнурено, само кожа и кости, създание на съседните улички. Имаше сраснал глезен и бе куцо.

Като при повечето деца, упойването му мина нормално; седнал на белия металически стол край главата на пациента, успокоен от дълбокото и силно дишане на детето, Дънкан имаше отлична възможност да наблюдава операцията.

Скъсеният и обезформен крак — по-малко крак, отколкото куп изкривени и обезформени мускули — изглеждаше безнадежден случай. Дънкан бе убеден, че едва ли един между хиляда хирурзи би се решил на такава операция. И видя, че още при първия бърз и смел разрез, заобикаляйки затвърделия глезен като алена панделка, Анна опитваше невъзможното.

Острият ланцет се движеше непогрешимо в спокойната й, бърза ръка, между тая маса от кости и мускули. Всяко движение беше целесъобразно — нищо не бе напразно, никакво колебание, бързо движещите се пръсти никога не сбъркваха. Дънкан бе виждал отлични хирурзи в болницата, виждал бе самият професор Реджиъс, но това бе съвсем друго, това бе нещо несравнимо, безусловно гениално.

Когато най-после операцията свърши, тя се обърна рязко, свали ръкавиците си и с дълбока въздишка тръгна към съседната стаичка, за да снеме маската си. Дънкан я последва там. Когато влизаше, д-р Овъртън говореше, явно изтръгнат от обичайната си поза на отегченост.

— Искрено казано, д-р Гайслер, това е най-необикновената операция, на която съм присъствувал досега в болницата. Поздравявам ви!

Тя се усмихна сдържано, изтривайки ръце в кърпата, която Овъртън й подаде.

— Нали казах, без глупави разговори!

— Тогава да пием чай! — в гласа му имаше примирително ласкателство. — Чака ни в залата долу!

Но тия подкупващи обноски нямаха успех пред нея. Тя поклати отрицателно глава:

— Уговорила съм вече да пия чай с един приятел.

— Тогава — друг път, може би?

Когато си отиде, Анна направи гримаса на отвращение:

— Тоя младеж е прекалено красив.

— Той е искрено възхитен от вас.

— Може би. Но тоя тип хора винаги имат някаква задна мисъл. Освен това, обзалагам се на един нов стетоскоп, че се е оплел с тая сестра! — тя развърза мантата си. — А сега, за Бога, да бързаме!

— Разбрах, че излизате с приятел.

— Вие сте тоя приятел.

Докато отиваха към най-близкото кафене, тя каза:

— Добре давахте упойката днес. Искате ли да продължавате да давате упойка при операциите ми през следващите три месеца? Болницата ми отпуска един човек за упойка. Заплатата е петдесет лири.

Той се изчерви от изненада и радост. Петдесет лири!

Край на безпаричието, край на слугуването у мисис Инглис — вън от опита, който щеше да получи!

— Сериозно ли говорите, Анна? — запита той, без да я гледа.

Тя го погледна:

— Драги приятелю, никога не говоря иначе.

Дънкан прочете с топла усмивка неподписаната пощенска картичка, със свойския, любим пощенски печат от Страт Линтън.

„Двама ваши недостойни приятели ще бъдат в Сент Андрюс в четвъртък след обяд. Елате да ги видите, ако смеете, в книжарницата на Лики, в един часа.“

Приятелството му с Мърдок и Джейн се бе заякчило и при редките посещения на лекаря и дъщеря му в града Дънкан ги намираше в книжарницата, откъдето отиваха да обядват. Старият лекар, който винаги търсеше някоя ценна книга на износна цена, винаги се отбиваше най-напред в книжарницата.

Но изведнъж усмивката на Дънкан угасна: той бе поканил в същия ден Анна на обяд, в чест на новото му назначение.

Прав, с картичката в ръка, той прецени набързо и живо значението на изтеклите шест седмици за него. В лицето на Анна Гайслер бе намерил колега, чийто привиден цинизъм скриваше амбиция, непреклонна като неговата. Тяхната дружба беше напълно безлична и за него това беше най-ценното й качество. Под нейното влияние подготовката му бе напреднала, честолюбието му се бе засилило, схващането му за хирургията се бе неизмеримо разширило. Тя му заемаше книги, почна да го запознава и с изкуствата, с литературата и музиката. Въпреки грубостта и привидната си небрежност, тя беше много културна.

Той се намръщи при неочакваното затруднение. Като не желаеше да огорчи добрите си приятели, той седна и със странно чувство на угризение написа на Мърдок писмо, за да се извини, под предлог, че в четвъртък след обяд ще бъде на работа в Института — което беше впрочем напълно вярно, защото наистина след обяд имаше сериозна операция.

Дойде четвъртък. Обедът не можеше, разбира се, да се състои къде да е. Той бе решил да заведе Анна, както подобава, в ресторант „Тран“, най-модерния в града.