Арчибалд Кронин - Героични години

Когато влезе в залата, тя беше вече там. Днес не беше така намръщена, както обикновено. Беше в черна рокля, със своеобразна черна касторена шапка с червено перо. Макар и не хубава, тя бе особено изискана със своето безцветно лице, силно начервени устни и прекрасни ръце. На фона на провинциалния ресторант тя изглеждаше извратена и чужда. Много погледи бяха насочени към нея — някои с интерес, повечето с явно неодобрение.

Донесоха храната, отвориха бутилките с вино. Навеждайки се над масата, Ана поднесе чашата си, за да се чукнат.

— Наздраве! — каза тя. — За медицинските успехи на Гайслер и Стърлинг!

Нещо го накара да се обърне. Той трепна. В ресторанта влизаха д-р Мърдок и Джейн. И двамата веднага го зърнаха и приближавайки, доловиха с погрешно тълкуване минутната близост между него и Анна.

Дънкан силно се изчерви. Никога не би му минало през ум, че Мърдок би удостоил именно днес „Тран“ с присъствието си.

Старият лекар, последван от Джейн, мина край масата на Дънкан, отивайки към дъното на ресторанта. Когато минаваха точно край него, Дънкан полустана и промълви някакво запознаване, опитвайки се да предотврати възможната сцена.

Но претърпя страхотна несполука. Мърдок, прегърбен под вехтия си пъстър жакет, вдигнал възмутено вежди над пронизващите си очи, удостои Анна с един многозначителен поглед и веднага й обърна гръб. После се обърна към Дънкан и се поизкашля:

— Разбирам сега защо нямахте време днес за старите си приятели.

— Но вие не разбирате…

— Разбирам! — прекъсна го презрително Мърдок. — Сериозно работите в института.

Попаднал, поради глупавото си извинение, в явна лъжа, Дънкан веднага седна. Оскърбен и разгневен, той не продума вече нищо. Джейн, съкрушена и изплашена поиска да заговори. Но Мърдок сложи ръка на рамото й и тръгна заедно с нея към най-отдалечения ъгъл на залата.

— Кой е? — запита Анна след минутно мълчание.

— Много близък мой приятел — отвърна рязко Дънкан.

— О! — тя вдигна вежди. — А момичето?

— Също.

Безгрижното приятелство, с което бяха почнали обеда си, не съществуваше вече. При все че и двамата, особено Анна, се опитваха да го възстановят, Дънкан бе много доволен, когато вдигнаха и последното безвкусно блюдо. Той плати набързо сметката и придружи Анна към изхода.

Отидоха право в института, където — в два и половина — Анна имаше тежка операция.

Отчасти поради важността на операцията, отчасти, поради това че изкуството на Анна беше вече прочуто, амфитеатралната аудитория до операционната зала беше препълнена със студенти, имаше, освен това, двама местни лекари на свободна практика, един хирург от болница Виктория и — като венец на списъка — една личност от първа величина — старият професор Лий, шеф на Фондацията Уолас. Овъртън, който винаги сияеше, когато може да се прояви, щеше да асистира.

Когато зае мястото си до главата на пациента, Дънкан изпита смътен страх. Беше разстроен от случката в ресторанта, а присъствието на толкова много зрители само увеличи стеснението му. Предстоеше му да дава трудна упойка — смес от хлороформ, кислород и етер. Той почна да върти несръчно със здравата си ръка многобройните кранчета и тръбички.

Докато траеше операцията, той разбра, че греши, веднъж-дваж Анна го погледна остро. Почувствува и други погледи, а изведнъж долови и неодобрителния поглед на д-р Овъртън, насочен към недъгавата му ръка.

И съзна внезапно собствената си негодност. Замаян и смутен, той почна да движи несръчно кранчето на трицевната маска — несръчността му се усили, обгръщайки и задушавайки го като мъгла.

После, когато се обърна да даде отново етера, настъпи краят. Пръстите му трепнаха и той изпусна на пода стъклото с упойката.

Настана възмутено мълчание. Всички погледи се обърнаха към Дънкан. Само погледът на професор Лий тактично потърси тавата.

— Несръчен идиот! — промълви Овъртън.

— Мълчете! — прекъсна го рязко Анна. После се обърна към младата сестра Даусън: — Не стойте като идиот! Донесете веднага ново стъкло!

— Да, докторе!

Сестрата се отдалечи намусено.

Стъклото бе донесено и операцията мъчително завърши.

Когато отиде в предверието на операционната зала, за да се съблече, Дънкан бе блед като мъртвец. Той съзнаваше непростимостта на грешката си, ужасните последици, които биха могли да настъпят след нея. Чувствуваше се зле. Не можеше да намери сили да погледне хората.

И се бавеше умишлено, докато Анна напусне института. Когато си тръгваше, дочу откъслечно разговора на двете хирургически сестри, който го спря като удар.