Арчибалд Кронин - Героични години

Като подписа формуляра, Дънкан напусна канцеларията със студена и мрачна ярост. Безочливостта на Овъртън, суетното му, себелюбиво тщеславие винаги го вбесяваха. А низкият намек за отношенията му с Анна беше последен удар. Той се постара яростно да го забрави.

Но Овъртън не забрави. А Овъртън имаше зли, бъбриви уста. Не след много историята за предстоящата операция, съответно украсена, се пръсна из целия Сент Андрюс. Тя беше вкусно лакомство за любителите на скандали. След два дни мисис Инглис спря Дънкан, когато той мина край нея по обяд, на връщане от клиниката.

— Чувам много да се говори — каза поучително тя, — за д-р Гайслер и за вас. Вярно ли е това, което се разправя?

— Какво се разправя?

Тя се запъна смутено.

— Че сте винаги с нея, че във всяко време влизате и излизате от стаята й. Д-р Овъртън ми каза.

— Погрижил се е да ви поднесе всички местни лъжи.

Тя се изчерви.

— Той смята просто за свой дълг да ми съобщи това. Казвам ви ясно, че това не ще бъде полезно за кариерата ви. Говорих вече със съпруга си по тоя въпрос.

Той побесня от гняв, особено при мисълта, че може би наистина е извършил нещо нетактично в платоническите си отношения с Анна. А мисис Инглис, която водеше за носа декана, действително можеше да му напакости.

В такова настроение, докато крачеше по главната улица след срещата, той зърна пред витрината на книжарницата „Лики“ една едра фигура в пъстър костюм. Сърцето му трепна, той забрави грижите си и ускори ход. Наведен пред витрината беше старият лекар от Страт Линтън.

— Мърдок! Велико събитие е, че ви виждам.

Мърдок леко се изправи, погледна по-продължително, отколкото бе необходимо, отворената книга, която държеше в ръка, после кратко отговори:

— Добър вечер.

— Надявах се, че ще мога да прескоча до Линтън, за да ви обясня злополучната…

— Не обичам обясненията — каза кратко Мърдок. — А колкото по-малко се говори за злополучните случки — той обърна една страница на книгата, — толкова по-скоро те се поправят.

— Но най-искрено — настоя Дънкан, — вие не ме разбирате. Щях да пиша. Исках да пратя едно писъмце на Джейн…

Мърдок се обърна и за пръв път погледна Дънкан право в лицето. Той изглеждаше остарял, лицето му бе по-набръчкано, очите по-хлътнали, но гласът му бе твърд като стомана.

— Не бих се тревожил да пиша, на ваше място. Трябва да знаете, че аз съм много придирчив що се отнася до това, с кого кореспондира дъщеря ми.

Намекът беше ясен. Дънкан се изчерви от обидата, като че ли старецът го бе плеснал по лицето.

Значи и Мърдок бе узнал! Дънкан се постара да се овладее. Споменът за всичко, което старият лекар бе сторил за него, го накара да избегне една окончателна раздяла.

— Между мене и д-р Гайслер има само най-добро приятелство. Тя прави всичко възможно, за да излекува ръката ми, като залага доброто си име в тази операция.

— Вярно е, че залага доброто си име — изръмжа старецът.

— Вие сте стар глупак! — извика Дънкан, като едва можеше да говори. После преглътна: — Изпълнен с предразсъдъци стар глупак!

— Може би съм — изръмжа Мърдок. — Защото някога ви мислех за човек. Мислех, че сте смел, честен и съобразителен шотландец. А сега виждам, че сте само пале на някаква превзета кокотка-чужденка.

Като обърна гръб, старецът несръчно взе друга книга и остро я загледа.

Дънкан не виждаше в сгъстяващия се мрак, че пръстите на Мърдок трепереха така, щото едва задържаха треперещите страници. Той чувствуваше само обидата и бурната неправда, наранила сърцето му. Свършена бе, значи и тая глава от неговия живот! Трябваше да заличи Страт Линтън от там. Той се обърна и, без да продума вече, тръгна бързо по тъмната улица.

След два дни, в четвъртък, беше последният му изпит. Още същия ден — ясен, свеж пролетен ден, изпълнен с надежди и обещания за светло лято, с бели облаци, плуващи в синьото небе — той постъпи в отделението на Анна, за да бъде опериран.

След шест седмици, легнал в малката болнична стая, Дънкан обърна леко глава при шума на стъпки в коридора. Той беше невероятно слаб. И през ум не би могло да му мине какви поражения ще нанесе операцията на организма му.

Казаха му, че цели четири часа е бил на операционната маса. Няколко дни след това продължаваше да му е зле от упойката. А по-късно дойде болката — той изтръпна при тая мисъл — като че ли цялата му лява страна бе огнена стена.

Анна бе засегнала не само мускулите, костите и ставите, но и самия нервен възел, който се излъчва, заедно с големи кръвоносни съдове, от подмишничната кухина. Никакви упойки не облекчаваха мъчението от тия разкъсани нерви.