Арчибалд Кронин - Героични години

— Ужасно бе, нали — казваше старшата сестра, това изливане на етера? Толкова несръчен хлапак!

Другата, сестра Даусън, която Анна бе смъмрила така остро, отвърна рязко:

— Какво друго може да се очаква от него? Безброй пъти досега д-р Овъртън ми е казвал, че от този човек не може да стане лекар.

Докато се прибираше вкъщи, Дънкан бе обзет от пълно отчаяние.

Лошото му настроение продължаваше и на следния ден, душата му бе потънала в униние. Никога досега този тежък облак не бе се надвесвал така ниско над него. Той буквално не можеше да се освободи от мисълта за своя недъг.

Въобразяваше си, че му засвидетелствуват пренебрежение, когато никой не мислеше нищо подобно, представяше си, че състудентите му се присмиват на недъгавата ръка, стана още по-несръчен поради това болезнено, непрестанно самонаблюдение.

В събота вечер Анна го спря на стълбите.

— Е, момко! — каза тя, като го улови здраво за яката. — Отбягвате ме, значи!

И го блъсна в стаята си.

— Какво има? — продължи тя, като го изгледа. После седна и като че ли се отказа от тая тема за разговор. — Наближават последните ви изпити — забеляза тя разговорчиво. — Радвам се, че ще ги изкарате. Знаете ли, Дънкан, че ако се специализирате бихме били отлични сътрудници?

— Какво да специализирам? Знаете, че не съм годен за нищо.

— Не говорете глупости!

Без да й обръща внимание, той продължи нервно:

— Знаете, че е така! За какво съм годен? Инглис беше прав. Когато почвах, той ме предупреди, че ще свърша в някой затънтен кът на професията — хрома патица, която ще работи санитарна статистика, ще прави обеззаразявания и така нататък. За нищо не ме бива!

Той вдигна безнадеждно рамене.

Най-после раната блесна открито пред нея. Без нито сянка от състрадание в гласа, тя каза бавно:

— Ако ми позволите да кажа и аз нещо, ще видите колко полезен може да бъдете.

— Няма защо да се самоизмамваме! — прекъсна я мрачно той. — Аз съм само жалък еднорък несретник! Трябваше отдавна да разбера това! Когато почнах следването си преди пет години, струваше ми се, че нищо друго, освен моя докторат, няма значение. Бях сляп за всичко останало. Сега виждам колко безполезно е всичко! Не! Не ме прекъсвайте! Мога да изтръгна сам тая мисъл от сърцето си! Как бих могъл да изцеря някого! Как бих могъл?

Анна стана умишлено от стола си и седна до него. Държанието й бе напълно безстрастно.

— Отдавна исках да ви питам нещо. Струва ми се, че сега е подходящ момент — тя го погледна право в очите. — Искате ли да прегледам ръката ви?

— Прегледайте я, ако желаете — отвърна горчиво той. — Нямам нищо против. Заповядайте, госпожи и господа! Дайте едно петаче, за да видите чудото.

И почна бавно да съблича палтото си.

Тя не му отговори, не му обърна внимание, докато той сваляше връзката, яката и памучната си риза. Можеше да предположи каква мъка трябва да е за него да покаже своя недъг.

Най-после, съблечен до кръста, той се изправи пред нея.

Тя започна прегледа с безстрастния поглед на професионалист. Отначало, въпреки самообладанието си, почувствува, че трепва от ужас. Както й бе казал, както бе предполагала, състоянието беше лошо. Неподвижна и свита, ръката приличаше на изсъхнал клон.

— Раздвижете пръстите си — каза тя.

Той ги мръдна леко, с явно усилие.

— Това е все пак нещо — забеляза тя с внезапно облекчение.

— Каква полза? — отвърна мрачно той. — Положението е безнадеждно. Всички са я гледали — д-р Инглис, Трентън, Дейвисън. Преди две години я показах на професор Лий дори във Фондацията Уолас.

— Ще мирувате ли? — извика рязко тя.

— Добре — той я погледна горчиво. — Може да продължите лекцията си по анатомия.

Тя почна да опипва кожата, мускулите, да опипва втвърдените стави, караше го да затваря очи, докато опитваше чувствителността на кожата чрез убождания с игла. Въпреки волята си, той чувствуваше латентната сила, сръчността на всичките й действия. Прегледът продължи дълго. Най-после тя каза кратко:

— Облечете се.

После добави спокойно:

— Бих желала, Дънкан, да ми позволите да оперирам ръката ви.

Не можеше да има съмнение в искреността и увереността на тия думи.

— Казвам ви, че е безполезно! Чул съм мнението на цяла дузина хирурзи, на самия професор Лий. Той е на мнение, че една операция ще бъда крайно опасна, с малки изгледи за подобрение.

— Той е прав само в едно — тя продължаваше да говори все така монотонно. — Операцията ще е крайно опасна. Ако не сполуча — тя помълча, — може би ще изгубите ръката си — ново мълчание. — Но не мисля, че няма да сполуча.