Арчибалд Кронин - Героични години

Дните му бяха претрупани. Ставаше в седем и до закуска пишеше анамнезите. Преди обяд бе зает да придружава д-р Инглис при визитацията му в отделението — изпитание за търпеливостта на Дънкан, защото деканът беше бавен до невъзможност. След набързо изгълтания обяд, дълга редица биохимични изследвания го занимаваха до шест часа. Накрая идваше вечерната визитация с Овъртън, младши лекар на отделението, готов да се ползува от новата си власт до най-малките и най-предизвикателни подробности.

След шест изтощителни седмици странно недоволство помрачи усърдието на Дънкан. То не се дължеше на досадното еднообразие на работата му, нито на дребнавите прояви на Овъртъновото озлобение, дължеше се на това, че навред чувствуваше спънки за пламенното си желание за пряк досег с болните.

Стъпки в предверието го накараха да вдигне глава. Овъртън слизаше. Той го почака да се приближи.

— Бих искал да поговоря с вас за Уолстър Въртън!

— Кой Уолстър? Бързам, отивам на закуска.

— Но случаят е сериозен, Овъртън! Става дума за младежа от легло №7 — с неясни гръдни симптоми. Той е много по-зле.

— Какво мога да сторя? — миналата нощ Овъртън бе стоял до късно на танци, заедно със сестра Даусън от амбулаторията и по много причини, свързани с хубавичката сестра, беше в лошо настроение. — Направихме всичко каквото можем.

— Направихме всичко, само не открихме какво му е — гласът на Дънкан беше суров. — Цяла седмица правех всеки ден по дванадесетина безуспешни изследвания, докато се замаях. А момчето умира.

— Диагнозата не е установена — прекъсна го рязко Овъртън. — Не можем да сторим нищо! Мнението на шефа е, че това е някаква още не добре проявена анемия.

— По мое мнение, това е едно съвършено ясно и просто отравяне на кръвта! Трябва да му се направи пункция, иначе момъкът ще умре.

— А кой ви пита за мнението ви? Не забравяйте положението си тук, Стърлинг! Попаднахте в отделението само по някаква прищявка на декана. Но повечето хора считат, че трябва да бъдете вън.

Той прекоси коридора. Дънкан проследи отдалечаването му, неподвижен и намръщен.

Тази вечер той имаше един свободен час. Прекара го, както обикновено, в стаята на Анна. Така изпитваше удоволствието, че доказва презрението си към градските клюки. След като му поднесе кафе, тя забеляза необичайното му мълчание.

— Какво има? Пак ли някой дрънка за нас?

Той поклати отрицателно глава.

— Не, наслаждавам се на въвеждането ми в механическата медицина. — Забавно е — продължи насмешливо той, — да се мотаете с епруветки за анализи и с реакции на разните основи, когато, ако послушам само две минути някой болен, мога да кажа какво му е.

— Не омаловажавайте средствата на съвременната медицина, Дънкан — отвърна тя, като го погледна строго.

Той се отпусна изведнъж:

— От шест седмици вече този гнет расте у мене! Искам да работя с ръцете си, а не с дрънкалки, които парализират професията. Половината зло в нашата професия е, че лекарите са покварени от алчност. Втората половина на злото е, че при сегашния ред те са лишени от качествата, които имат истинско значение — личност, способност да вдъхват вяра, познания да поставят правилна диагноза. Никога не им се позволява да направят нещо самостоятелно. Винаги има някоя сестра, болногледачка, болногледач или машина, които ще ги заместят. И сега в моето отделение умира един болен, само защото не могат да прозрат истината сред гората от карти, диаграми, анализи и изчисления.

Мълчанието й бе студено и неодобрително.

— Време е да свиквате с научното отношение към работата си.

— И да се откажа от човешкото отношение към нея? — отвърна гневно той.

— Защо не? Малко полза ще имаме от него, когато се посветите на патологията.

Като вдигна глава изведнъж, той я погледна. Нейният поглед бе остър като неговия.

— Много добре знаете, че ще бъдем сътрудници. Ще ми е потребен един наистина вещ патолог при моите проучвания за нервно-мускулните връзки.

— Вашите проучвания! — повтори той.

— Да кажем нашите проучвания. Не забравяйте, че вие сте окончателно свързан с мене — тя му се усмихна загадъчно и весело промени разговора. — Успокойте се сега! Ще ви посвиря нещо от Бах.

Но тя не бе разрешила мъчнотията, само бе създала още една.

Той стана преди изтичането на часа и отиде право в отделението си, като се спря пред №7.

Уолтър, двадесет и двегодишен младеж, беше в безнадеждно състояние — засъхнали устни, мътен поглед, повърхностно и прекъсвано дишане. Дънкан се намръщи още повече, при смекчената светлина в болничната стая. Той пъхна ръка под пижамата на болния, усещайки, с тайната способност на осезанието, дълбокото смущение под вълнуващите се ребра.