Арчибалд Кронин - Героични години

Тихо свистене изпълни стаята. Облегнат на възглавниците си, Дънкан очакваше допирането на наконечниците, с опасение, което далеч надвишаваше досегашното. Успехът или неуспехът на операцията щеше да бъде доказан след няколко секунди. Той едва поемаше дъх, когато мускулите на оперираната ръка трепнаха един след друг от галваничния ток. И разбра, веднъж завинаги, че е излекуван.

— Няма защо да се тревожим вече — каза Анна. — Сега ще ви трябват само няколко седмици за масажи. Но, вярвайте ми — тя говореше със студена насмешка, — вие сте съвършено подновен.

— Зная — каза просто той. — И сега още мога да го почувствувам. Гледайте!

Преди да успеят да го задържат, той простря ръка и взе чаша от масичката.

— Недейте! — извика ужасено сестрата. — Ще си навредите!

Но Анна, която внимателно наблюдаваше, направи знак да не му се месят.

Те наблюдаваха смаяни как той вдигна чашата с лекарството до устните си, пийна от нея и пак я остави на масичката. Откакто бе боледувал от паралич, не бе могъл нито веднъж да извърши такова нещо.

— Е, добре, мистър Стърлинг — каза изведнъж старшата сестра, като искаше да се освободи от напора на собствените си чувства, — аз не се чувствувам вече сигурна: ами че вие можете да запратите след миг и мебелите по главите ни!

Тя се обърна още преди младшата сестра да смогне да се засмее и каза:

— Хайде, сестро, помогнете ми да изнесем тоя апарат.

Когато сестрите излязоха, Анна и Дънкан замълчаха.

— Толкова много ви дължа — каза най-после той сериозно и възторжено. — Отначало вие ме посветихте в музиката, изкуството, литературата — образовахте ме, превъзпитахте ме. Намерихте ми работа в един момент, когато най-много се нуждаех. Дадохте ми широк поглед за медицината. А сега… — гласът му трепна — и това…

— За Бога, Стърлинг! Вие, шотландците, сте такива сантиментални хора! — тя тръгна упорито към прозореца. — Нали ви казах, че искам да изпитам задоволство от успеха! Ще ви поставя в учебника си — с цяла дузина илюстрации и отвратителни диаграми.

— И така да е дори, трябва да ми позволите да ви благодаря, Анна! Най-прекрасното в цялата история е, че въпреки всички дрънканици по наш адрес вие сторихте това от чисто приятелство!

— Драги Дънкан — прекъсна го рязко тя, — трябва ли да продължавате, като някой професор по философия? Сигурно заслужавам нещо по-добро.

— Извинете, Анна — отвърна той, — но така безкрайно съм ви признателен! И толкова малко мога да сторя, за да изразя признателността си.

Тя отдръпна завесата и погледна навън. После каза уж случайно:

— Можете да сторите много! Не съм толкова алтруистична, колкото изглеждам, Дънкан! Искам да работите заедно с мене, да ми помагате в патологията на изследванията ми, да ми се отплатите по този начин — тя се обърна бързо, със спокойно, весело лице: — Но имаме достатъчно време да установим това по-късно. А сега, току-що ми хрумна, че преди десет минути сестрата направи ужасна грешка.

— Каква грешка?

— Каза ви „мистър Стърлинг“. А от тази сутрин правилно е да ви казва „д-р Стърлинг“ — отивайки към вратата, тя се усмихна. — Д-р Инглис ми съобщи, преди да дойда тук. Той беше във възторг. Издържали сте изпитите си, Дънкан, и то с много добър успех.

Тя отвори вратата и поглеждайки за последен път изненаданото му лице, излезе.

Той остана неподвижен, с желание тя да се върне, да й благодари по-сърдечно. После бе обзет постепенно от мисълта за бъдещето си. Почти несъзнателно раздвижи възкръсналата си ръка, стисна и отпусна безжизнените някога пръсти. Вълна на бодрост нахлу в сърцето му. Най-после, както бе казала Анна, светът беше в нозете му.

Той се обърна изведнъж, взе вехтия си портфейл от нощната масичка и извади от там едно изсъхнало стръкче — разковничето, дадено му от Маргарет преди много години. Тя беше на разходка в Швейцария сега. „Когато се върне, помисли пламенно той, има какво да й поднеса“.

В една ясна утрин към края на юни Дънкан, в бяла манта, чакаше нетърпеливо д-р Оуен Овъртън пред отделението на д-р Инглис, в болницата Виктория.

Преди шест седмици, след излизането му от болницата, деканът Инглис го бе назначил ординатор в това отделение, най-голямото в болницата.

— Винаги съм вярвал във вас, драги Дънкан!

Достойният декан, чийто песимизъм едва не попари най-ранните надежди на Дънкан, го бе потупал добродушно по гърба и го бе завел в своя разкошно обзаведен кабинет.

Дънкан се бе преместил да живее в болницата и радвайки се на силата на двете си здрави ръце се бе отдал на работата, за която отдавна копнееше.