Арчибалд Кронин - Героични години

— Трябва да изпиеш чашка чай!

— Чай ли? — изсмя се весело Том Дългия. — Има нещо по-хубаво от твоя чай!

Намигвайки приятелски на Маргарет, той извади една бутилка от задния джоб на панталона си.

— За ваше здраве, мис!

— Трябва да си ходя вече — каза Маргарет, като почна да слага ръкавиците си.

— Моля ви се — опита се да я задържи Дънкан, — татко, изпий чая си!

— Казах ти, че не искам твоя чай! Предпочитам да поговоря с гостенката ти.

Маргарет стана.

— Не бива да си отивате заради мен — извика съкрушено Том Дългия.

И за да подчертае настояването си, той се опита да я задържи, като я хвана за ръката. Фатална постъпка! Блъсквайки чашата, поднесена от Дънкан, старецът плисна с чай палтото на Маргарет.

Настана мъчително мълчание.

Маргарет пребледня от недоволство и гняв. Дънкан стоеше като закован.

— Съжалявам, Маргарет — каза най-после той.

— Трябва да съжалявате, наистина — каза яростно тя. — Дойдох тук да пия чай, а не някакъв пиян простак да го плиска върху дрехите ми.

Какво би могъл да й каже? Разкъсан от две чувства, на привързаност и вярност, не му оставаше нищо друго, освен да мълчи и да пожелае подът да се отвори някак и да го погълне.

Тя изпитваше може би все още някакво чувство към него, но и сега дори присмехът й бе жесток и жлъчен:

— Благодаря ви за прекрасната вечер. Всичко бе наистина чудесно.

И си отиде.

Намръщен и замаян, Том Дългия пийна пак от бутилката си, за да се подкрепи. После въздъхна.

— Мисля, че не се радваш много на идването ми, синко!

— Знаеш, че се радвам, тате — побърза да го увери Дънкан. — Само че… Впрочем, няма смисъл!

— Казвай! Какво няма смисъл? — изръмжа старецът. — Господи Боже, защо дойдох? Не съм желан тук. И синът ми дори се срамува от мене.

Търпението на Дънкан почна да се изчерпва и той каза рязко:

— Време е да поспиш, тате!

Улавяйки баща си за рамото, той го накара да легне. Том Дългия намигна на Дънкан, прозина се, поиска да каже нещо и изведнъж заспа.

Уморено и състрадателно, Дънкан загледа легналия.

Сред бурята, която бушуваше в сърцето му, блесна внезапна светкавица. Заслужено възмездие бе получил, помисли той, загдето си бе позволил да заложи часовника на стареца!

Като настани баща си колкото може по-удобно, той излезе от стаята с диво желание да забрави.

Докато слизаше, вратата на стаята в долния етаж се отвори и гласът на д-р Гайслер го спря:

— Вие ли сте, Стърлинг? Почакайте малко!

— Излизам — отвърна рязко той.

— Къде? — уловила с ръце полата на дългата си сива рокля, тя застава пред осветения праг.

— Не зная.

Изражението на лицето й не се промени.

— Елате при мене, тогава.

Той влезе неохотно.

— Имахте гости, нали? — каза тя. — Видях гостенката ви, когато слизаше.

Тя млъкна.

Дънкан се изсмя рязко и с няколко горчиви думи й разказа случката.

— Е добре — каза тя, — не виждам защо гостенката ви е трябвало да вдига шум. Кажете сега, сърдите ли се на баща си?

— Не. Сърдя се на себе си — всичко се дължи на моята несръчност. Но какво може да се очаква от еднорък глупак?

— Хайде, не отпадайте духом! Не си струва труда!

Тя отиде до пианото. И почна да свири. Той я слушаше, седнал пред запалената камина. Отначало, като че ли обзета от носталгия, тя свиреше лирични арии, валсове от любимия си роден град. После мина към Четвъртата симфония на Чайковски. Постепенно, докато настойчивите съзвучия изпълваха стаята, а пламъкът в камината се извисяваше и трептеше, той почувствува, че странно успокоение се разстила около него. А когато тя престана да свири, беше вече напълно спокоен.

— Искате ли пак да бягате? — попита тя.

— Не, да ви вземат дяволите! Искам да продължа, да творя, да се отлича в медицината!

— Обичате ли медицината?

— Страшно! — той я погледна. — Свирите великолепно.

— Музиката е добро упражнение за пръстите ми, прави ги по-яки и по-сръчни — тя седна в стола си пред камината. — Не забравяйте, че съм хирург.

— Почти бях забравил — призна той, вдигайки глава. После продължи: — Всъщност, името ви е в ума ми. В Австрия има една известна лекарка — д-р Гайслер. Д-р Анна Гайслер. Написала е великолепно ръководство по съвременна хирургия. Роднина ли ви е?

— Не напълно — тя запали спокойно папироса. — Аз съм д-р Анна Гайслер.

Отначало Дънкан помисли, че тя се шегува. После, убеден от равнодушието й, че е казала истината, той се смая. Тази жена — блестящата Анна Гайслер от Хайделберг и Виена!