Арчибалд Кронин: Героични години

— Значи — каза неуверено тя, — ще останете тук?

— Да. По тоя начин, между другото, ще изплатя още един дълг. Ако аз се оттегля, катедрата ще бъде дадена не на Овъртън, а на Анна. Да, при все че е жена! Уважават способностите й. Това ще бъде отлично за фондацията, както и за нея — той се поколеба. — Така че аз ще остана тук, за да потанцувам на сватбата ви. Какъв простак съм — трябваше да ви честитя! Добър момък е този Алекс! — той се опита да се пошегува: — Когато станете леди Ейгл, не се опитвайте да гледате отвисоко селския лекар!

И си тръгна.

— Никога няма да се омъжа за Алекс Ейгл — никога, никога, никога! — извика Джейн.

Тя щеше да заплаче.

Той се спря изведнъж:

— Защо?

За нея имаше значение сега само едно: да му каже истината. Затова се обърна, без да мисли:

— Защото обичам друг.

Отначало той не помръдна. После бавно, несигурно пристъпи напред, с очи, изпълнени с надежда:

— Джейн! Нямате ли предвид — случайно — мене?

Тя отвърна глава. По страните й се лееха сълзи.

— Обичам ви още от първата минута, когато ви видях в дъжда!

— Джейн! — извика той. — Моя скъпа Джейн!

Те се прегърнаха.

— А аз никога не допусках — промълви той, — че мога да се надявам. При все че от месеци — откакто намерих себе си — нося образа ви в сърцето си!

Тя вдигна глава. Той я целуна и тя остана в обятията му, докато времето се изпари и минаха векове. Най-после, чукане от горния етаж, все по-силно и по-нетърпеливо, я накара да се усмихне.

— Татко — прошепна тя. — Да отидем сега заедно да му съобщим.

След повече от година, в прекрасен юнски следобед, около дома на лекаря в Страт Линтън имаше необичайно вълнение. Над безукорно чистите прозорци имаше нови завеси, в преддверието имаше съвсем нов килим, алени молохи цъфтяха в градинските лехи пред къщата, носеше се мирис на току-що опечени кексове, баници, тлъсти кокошки и торти с френско грозде. Вътре от време на време се чуваха бързи стъпки.

Навън, в градината пред къщата, седнали в плетени столове от двете страни на изметената пътека, така че да гледат цялата улица, седяха видимо доволни двама души. Единият беше Мърдок, с дрехи от скъпо сукно, побелял, но все още силен и здрав. Срещу него, по-изправена, строга и спретната в най-новата си черна рокля, с шапчица на глава и слънчобран в ръка, с отпуснати сурови черти, но все пак едва проявяваща сегашното си задоволство, беше Марта, майката на Дънкан.

Тя седеше там, загледана в приятната гледка — планините, шумаците, реката и близкото селце — като че никога в живота си не бе изрекла рязка дума. Най-после каза, като се стараеше да скрие вълнението си:

— Прекрасен ден за кръщение.

Старият лекар намери възможност да се позабавлява, като й противоречи:

— До довечера ще вали.

— Няма да вали — възрази тя. — Няма да вали на кръщението на внука ми.

— О, така ли: на внук ви? — той се изсмя. — Нямам ли и аз някакво право в случая? Малкото прилича съвсем на мене.

— Недай си Боже! — извика благочестиво тя. — Такова нещастие не пожелавам на никое бебе, а още повече на първородното на моя син! Бебето си е прекрасно! Очите му имат цвета на моите, а носът му е Стърлинговски!

— Няма защо да ми се сърдите, жено: не можете да ме сплашите! — изсмя се Мърдок. — Като клетия Дънкан, когото прогонихте толкова години!

— Това е дълга история — каза тя вече по-меко. — Трябва да знаете, че той не ме послуша.

— Е, и не е ли явно, че е бил прав?

Тя поклати упорито глава.

— Щеше да стори по-добре, ако ме беше послушал! Но сега вече съм готова да му простя. Тази сутрин реших — само заради бебето. Какво друго мога да сторя?

— Какво друго мога да сторя? — прихна от смях Мърдок. — Слава Богу, жено, много сте великодушна! На мястото на Дънкан сигурно бих ви пратил да си вървите. Впрочем, може би той ще постъпи така, като узнае, че сте дошла.

Успокоителният му висок смях престана едва когато Том Дългия, облечен в редингот, много широк за сухата му фигура, се заклатушка по пътечката.

Марта погледна съпруга си:

— Не забравяй, че няма да пиеш на кръщавката! — каза строго тя. — Нито капка!

Том Дългия подръпна златната верижка на прекрасния нов часовник в джоба на жилетката си — подарък от Дънкан, който не бе забравил никога, че баща му бе дал часовника си, когато тръгваше за Единбург.

— Никакви силни напитки, нито вода дори! — каза той.

— Само шампанско! — намеси се Мърдок. — Ние двамата, Том, ще си изпием една бутилка! Шампанското е нещо като салеп!