Арчибалд Кронин - Героични години

Той бе не само изненадан да я види — след като бе прекарала безсънна нощ — но почувствува и мъка от присъствието й. Знаеше сега несъмнено, че я обича. Тази любов беше действителна, неотменна, неумолима. А не можеше да забрави връзките й с младия Ейгл.

— Защо не почивате? — запита той, като направи усилие да срещне погледа й.

— Не съм никак изморена — помъчи се да се усмихне тя. — Ще полегна може би, когато сестра Гордън се върне в един часа. Мислех, че ще трябва да обядваме рано.

Той нямаше никаква охота. Като се постара да изяде пилето, получи и чиния грозде, от отгледано в парник лозе.

— Опитайте го — настоя тя, — сър Джон Ейгл ни го изпрати от собствените си парници.

Той поклати глава. Името Ейгл предизвика повече от всеки друг път прилив на дълбоко огорчение в сърцето му. Сър Джон непрестанно пращаше цветя и плодове, и едните и другите излишни, мислеше Дънкан, за лежащия в безсъзнание Мърдок.

— Много е хубаво — тя изглеждаше разочарована от това, че Дънкан не иска да опита гроздето. — Много сме задължени на сър Джон.

— Предполагам — каза той. После добави, обзет от горчив порив: — Но не бих желал и аз да се чувствувам задължен към него.

— Съжалявам. Той има винаги толкова добри намерения! — тя се поколеба, после направи усилие да продължи: — Каза ми, че ще се погрижи и за медицинска помощ за баща ми, ако бъдете принуден да си отидете.

Той я погледна, изненадан, че е могла да отгатне тайната му грижа.

— Виждате ли, вие не можете да останете завинаги тук. Ние сме ви безкрайно признателни за всичко, което сторихте досега — усмивката й бе само бледо отражение на някогашната веселост. — А сега изглежда, че можете да сторите толкова малко вече!

Той вида ясно като посред бял ден, причината за безпокойството и старанието й да се покаже весела. Анна бе говорила навярно с нея вчера и Джейн му отваряше сега вратата — връщаше му свободата.

В минутата, когато тази мисъл блесна през ума му, Хемиш почука и влезе, с шапка в ръка.

— Свалих куфара ви, д-р Стърлинг. Да го внеса ли вече в колата?

— Остави го за малко в хола, Хемиш.

Той изтръпна при мисълта, че в следващите няколко минути ще трябва да вземе решение, от което ще зависи цялото му бъдеще.

Когато Хемиш излезе той втренчи поглед в Джейн.

При все че признаваше себеотрицанието й, изпитваше щуро желание да я нарани.

— Много любезно бе от ваша страна да уредите прощалния банкет с помощта на Ейгловци!

— Исках да ви дам възможност да стигнете в Единбург преди три часа — отвърна неуверено тя.

— Много добре обмислено, особено като се има предвид, че аз не се отличих много в лекуването на баща ви. Аз се провалих в тоя случай и вие знаете, че се провалих.

— Казах ви вече… — промълви тя.

— Че желаете да се отървете от мене — прекъсна я той. — Предполагам, че сте права. Не ви укорявам.

Той не можеше да разбере какво го кара да я оскърбява. Никога досега не бе обичал така, както обичаше в този миг. След седмици бдения край леглото на болния, след дни и нощи на надежди и страхове, тя бе придобила странно детински изглед. Все пак, той продължи почти въпреки волята си:

— Няма да остана там, където не съм желан — и като стана от масата добави: — Позволете ми да остана още пет минути и ще ви освободя.

В преддверието той видя куфара си: над него бяха оставени палтото и шапката му. През стъклото на входната врата можа да види колата с Хемиш седнал пред кормилото. Спокойно щеше да стигне в Единбург към два и половина.

Той си представи завръщането си в големия град. Представи си драматичното пристигане във фондацията, посрещането на приятелите, провала на Овъртън. Не можеше да му позволи да спечели. Анна беше права. И веднага реши, че ще тръгне. Но нещо го накара да се качи горе, за да види още веднъж Мърдок.

Стаята на болния беше тиха и полутъмна. Мърдок все още лежеше на гръб, безпомощен, в безсъзнание, както бе лежал през тия пет седмици — жив мъртвец.

Да би могъл поне да отстрани унеса, да пробуди болния от тоя транс — щеше да бъде пак добре! Но не бе успял. В стаята беше толкова тихо, че той можеше да чуе ръчния си часовник, който бързо вървеше към часа на срещата. Казали му бяха да си върви — умиращият нямаше да почувствува отсъствието му.

Но той продължаваше да стои. Не можеше да отдели поглед от засенчените очертания на лицето на Мърдок. Трябваше да стори нещо за него.

Само сегашното му настроение можеше да внуши на Дънкан толкова отчаяно средство, каквото намисли тогава. Той съзнаваше опасността. Потрепери, само като помисли за нея. Но трябваше да се опита пункция на мозъка. Ако не предприемеше нещо, щеше да настъпи неминуема смърт.