Арчибалд Кронин - Героични години

Дънкан изтича към прозореца и дръпна кордона на щорите. Сестрата, вън от себе си, не позволяваше да я надминат. И побърза да поднесе на Мърдок чаша мляко.

— Какъв е този качамак? Мисля, бих предпочел малко говежди чай.

— Разбира се, разбира се! Ще се погрижа ей сега!

Дънкан побърза да се залови за тоя предлог, за да напусне стаята.

— Джейн! — викна той. — Джейн! Баща ви е по-добре!

Той помисли, че Джейн трябва да е в градината и изтича навън през главния вход, без шапка и по риза.

Нямаше я в градината, но на улицата, малко по-нагоре, беше обикновеното следобедно събрание на селяните. Там беше кметът, пощенският началник Мърей, чифликчията Блер, Хемиш и десетина други селски първенци. Като видяха, че Дънкан се приближава към тях, те млъкнаха.

— Най-после — каза съкрушено кметът, — Мърдок трябва да е издъхнал.

— Не, кмете — извика Дънкан. — Напротив: ще оздравее!

Всички го погледнаха, без да продумат.

— Наистина ли?… Вярвате ли, докторе?

— Разбира се! — изгърмя гласът на Дънкан. — Той дойде на себе си и преди една минута разговаряше с мен. Поиска говежди бульон.

Настана глъчка. Като пристъпи напред, кметът стисна ръката на Дънкан, изразявайки всичките си чувства в това силно ръкостискане. После се обърна:

— Робърт, тичай да разгласиш новината! А Хемиш да удари камбаната! Хайде, момко, тичай! А пък ние — влажните му очи изгледаха събраните, — нека възхвалим и благодарим на Бога!

Молитвата им звучеше в ушите на Дънкан, докато тичаше към къщи. Когато влизаше, камбаните вече биеха радостно, като разнасяха вестта из целия Страт Линтън.

— Джейн! — викна той, като мина през хола. — Джейн! Джейн!

Тя излезе от стаята на баща си, с преобразено, слабо, бледо лице. Той побърза към нея. Но, преди да успее да я достигне, тя изгуби свяст.

Само след дванадесет дни в дома на доктора се забелязваше голяма промяна. Врати и прозорци бяха вече широко разтворени за ранното пролетно слънце. Пилетата тичаха и ровеха из задния двор, градината се бе раззеленила, а гласът на Рета, която пееше галска песен, долиташе весело откъм килера. Джейн беше в кухнята, усърдно заета с приготвяне на мармалад — най-любимото сладко на Мърдок.

Докато режеше портокалите и ги покриваше със захар в медната тава, лицето й, при все че беше сериозно, изглеждаше щастливо.

Силно почукване на вратата я сепна изведнъж. Отначало тя помисли, че трябва да е баща й, който въоръжен с бастун, сега беше на оздравяване в стаята си и не се стесняваше да тропа по пода с бастуна, когато поиска да я види.

Но не беше Мърдок, а някой друг, който тропаше на входната врата. Тя излезе, без да си даде труд да свали престилката си, и намери на вратата младия Ейгл.

— Алекс! — извика тя. — Върнахте ли се?

— Джейн! — той взе и двете й ръце в своите, като че никога нямаше да ги пусне. — Пристигнах тази сутрин. Току-що научих какво сте преживели. И не можах да се стърпя да не дойда веднага.

— Винаги сте си такъв, Алекс! — усмихна се тя. — Колко добре изглеждате — загорял от слънцето, истински американец!

Той я погледна загрижено:

— Вие сте по-добре от всеки друг път, Джейн, само че сте по-бледа и по-слаба.

— Чувствувам се отлично — изсмя се тя на загрижеността му. — Трябваше да ме видите преди една седмица! Само че, млади господине — продължи тя, като освободи ръцете си, — мармаладът ми ще загори, ако не го погледна! Вървете горе да видите татко! А после, като слезете, ще ме намерите в кухнята!

Докато той тичаше по стълбата през две стъпала наведнъж, тя се върна при мармалада си. От време на време чуваше гласовете им. След половин час Алекс слезе при нея.

— Ей Богу! — заяви той. — Баща ви изглежда отлично! Не мислех, че ще го намеря и наполовината на това състояние! — той седна на масата, като я наблюдаваше, докато тя стриваше мармалада. — Струва ми се, Джейн, че вие дължите много на д-р Стърлинг!

— Да — отвърна спокойно тя.

— Доколкото можах да разбера — продължи с известно усилие той, — Стърлинг е останал тук и е спасил живота на баща ви, когато е трябвало да отиде в Единбург, за да получи катедра във фондацията. Знаете ли кой е бил избран за тая катедра, Джейн?

— Не зная. Не е съобщено още. Трябва да се знае, освен това, че д-р Стърлинг направи тази жертва, въпреки моето и на други лица настояване.

— Прекрасен човек! — Алекс помълча, като се намръщи. — Но… малко особен.

— Нима всички не сме малко особени, Алекс? — побърза да каже Джейн.

— Кога заминава?