Арчибалд Кронин - Героични години

Той обмисли подробностите на лечението, като очакваше напрегнато пристигането на сестрата. Тя влезе безшумно, точно в един часа.

Докато сваляше палтото си, тя погледна лицето на Мърдок, после каза спокойно на Дънкан:

— Мис Джейн каза да ви напомня, че е време да тръгнете. Иначе може да закъснеете.

— Да, предполагам, че може да закъснея — отвърна остро той. — Бихте ли желали да сварите вода на спиртничето, сестра Гордън? А след това да стерилизирате инструментите ми, ако обичате?

Тя го погледна, после отново погледна Мърдок. И отиде да изпълни искането му.

— Всичко е готово, д-р Стърлинг — каза най-после тя.

Те обърнаха внимателно Мърдок на другата страна, с гръб към тях, изхабен скелет на същество, което е било някога човек. Отначало със спирт, после с пикринова киселина, Дънкан изчисти основата на черепа. Намазаното място се очерта жълто-зеленикаво над болезнената бледност на кожата.

Пръстите на Дънкан се движеха бавно в основата на черепа. Той почувствува срастването на счупените прешлени; то беше крепко и пълно. Като намери отстрани областта около дървото на живота, без да вдигне показалеца си, той се наведе и взе трокара — куха игла с вътрешно ножче, блестящ малък меч, който трябваше да бъде забит в живата тъкан на гръбначния мозък. Най-малката грешка в посоката или разстоянието й — той знаеше как бързо ще настъпи ужасният край! Сестра Гордън също го знаеше.

Като стискаше кожата на пациента между палеца и показалеца си, Дънкан заби трокара в отпуснатата плът. Почти цяла минута той трябваше да движи невидимото острие на инструмента напред-назад, като търсеше точното място за вмъкването му, но винаги срещаше съпротива. Нима нямаше да намери отвора?

Той затвори отчаяно очи, за да засили чувствителността на осезанието си. Опита се пак. Още веднъж. Най-после извика с облекчение. Този път вече не се чувствуваше съпротива. Иглата се плъзна бързо напред. Намерил бе отвора на канала. И внимателно вмъкна иглата вътре.

Предпазливо, внимателно, той вкарваше иглата все по-дълбоко и по-дълбоко. Лицето му беше безжизнено, като маска. Той не действуваше като хирург, не се водеше от никакво ръководство. Служеше си само с дарбата, която Бог бе вложил в него. И продължаваше напред. Изведнъж почувствува, че иглата проби мозъчната ципа. Достигнал бе вече целта си.

Настъпваше минутата, която щеше да докаже дали е бил прав или е сгрешил, дали Мърдок ще оживее или ще умре. Той дръпна бързо ножчето от кухата игла.

Мигновено, с увеличено налягане, в иглата бликна гръбначномозъчна течност.

Но, при все че намесата му се оправдаваше по този начин, Дънкан все още не смееше да се надява. Струята се усили, вътрешният натиск бе очевидно много силен. И изведнъж от гърдите на Мърдок се изтръгна продължителна, слаба въздишка — първият звук, който устните му издаваха откакто беше изпаднал в кома преди пет седмици.

Сестра Гордън едва не изпусна съда, който държеше.

— Чувате ли, д-р Стърлинг? — прошепна тя.

Дънкан не отговори. Устните му бяха засъхнали и свити от очакване. Той не сваляше поглед от иглата. Течността капеше сега все по-бавно и по-бавно, докато най-после съвсем спря.

Той бързо измъкна иглата, затвори мястото на пункцията с колодиум и пак обърна Мърдок по гръб. После почака, докато сестрата постави две възглавници под врата на болния, и сложи до ноздрите му стъкло с амонячна сол. Но без резултат.

Дънкан отново почна да се бори с отчаянието. Като се наведе над болния, той натисна силно с два пръста челото му — по протежение на надочните нерви — похват, с който си беше служил често, за да пробуди пациентите си след дълбока упойка. Отначало и това бе без резултат. После, докато усилваше натиска, се случи невероятното — Мърдок отвори полека очи.

Като че възкръсна мъртвец. Сложила ръка на устните си, сестра Гордън издаде сподавен вик. Въпреки това, старецът го чу.

— Какво не върви? — прошепна едва чуто той.

Дънкан се наведе, докато в ушите му звънтеше безгранична радост.

— Нищо — каза успокоително той. — Не се тревожете!

Мърдок с мъка обърна поглед към Дънкан:

— Още сте тук, значи — промълви той, при тая проява на някогашната привична насмешливост Дънкан едва не извика от радост.

— Моля ви се, д-р Мърдок — помоли сестра Гордън, — не бива да говорите много, трябва да почивате.

— Мисля, че доста време съм почивал — каза заплетено старецът. — Вдигнете завесите, моля ви се. Искам да видя малко светлина.