Арчибалд Кронин: Героични години

— Предполагам, че не след много — тя беше навела поглед. — Виждате ли, той разбира, че татко вече не е годен за сериозен труд, затова чака да решим какво ще правим в бъдеще.

Ейгл скочи от масата и се приближи към нея:

— Джейн, скъпа! Позволете ми да ви помогна в това отношение! Затова именно изтичах у вас! — в гласа му прозвуча дълбоко вълнение: — Позволете ми да поема грижите за баща ви и за вас! Омъжете се за мене, Джейн! Вие знаете — толкова често съм ви казвал това — че ви обичам!

Тя беше така неподвижна, той реши, че я е трогнал с доводите си. Но скоро поклати глава, като заглуши възраженията му със своето спокойствие. Той й се струваше толкова млад — не безхарактерен, но обикновен, незрял.

— Съжалявам, Алекс! Защото наистина ви обичам твърде много. Освен това и вие, и сър Джон сте били винаги толкова любезни, толкова добри към нас! Ако бях влюбена във вас… — погледът й бе овлажнял, когато го погледна. — Но не съм, Алекс! По-добре е да ви кажа веднага това! Съжалявам, драги Алекс!

В лицето му съзираше отчаяние. Но, докато го гледаше със съчувствуваща скръб, Джейн не можеше да не почувствува, че той скоро ще се съвземе.

— Засмейте се, Алекс! Всичко това няма да изглежда толкова тъжно след шест седмици!

— По-вероятно е да кажете: след шест години!

Той остана още няколко минути. После, облекчен сякаш от изпълнението на своя дълг към благоприличието, той я погледна бегло и стеснително, сбогува се и побърза да си отиде.

След миг вратата се отвори пак. Тя вдигна глава, като мислеше, че Алекс се връща. Беше Дънкан, който се прибираше от обиколката си при болните. Той изглеждаше по-възрастен, по-прав и по-суров, с нова, спокойна самоувереност.

— Срещнах младия Ейгл — каза той, като я погледна настойчиво. — По скоростта на колата му човек би помислил, че са му подарили целия свят.

Тя се изчерви до корена на косите си при това погрешно тълкуване. Съзнанието, че се е изчервила я ядоса и увеличи смущението й, така че тя просто не можеше да проговори. Той я погледна отново, уверен в погрешното си предположение. „Така е, значи“, помисли той.

— Бих желал да поговоря с вас по един въпрос, за клиентелата — продължи той. — Не бих желал да тревожа баща ви, но ако той желае — ще мога да я поема. Разбира се, аз ще върша всичката работа, а той ще остане просто като вещ съветник. Що се отнася до паричната страна на въпроса — това няма значение: ще се задоволя, с каквото и да е разрешение по тая точка.

Тя бе така смаяна, че не знаеше какво да отговори. Като видя непоколебимото му изражение, тя помисли: „Ето човекът, когото обичам повече от всичко и когото, същевременно, бих могла да уважавам!“ Смутена от самоукоряване, тя каза със запъване:

— Ако не бяхме ние, сега щяхте да имате голям пост в Единбург, където щяхте да бъдете знаменитост. По наша, по-точно по моя вина, вие загубихте катедрата във Фондацията Уолас. А сега, от състрадание и милост, ни предлагате нова жертва!

— Грешите! Вчера ми предложиха катедрата, но аз отказах.

Той извади едно писмо от джоба си и й го подаде.

Беше официално писмо, с което му се предлагаше шефството на фондацията.

— Те са знаели, значи — каза смаяно тя, — защо сте останали тук? Това е… чудесно!

Той взе писмото и го хвърли в огъня. После каза спокойно:

— Може би. Но не за мене.

— Какво искате да кажете, Дънкан?

— Вие казвате, че последните седмици са опропастили живота ми. Това не е вярно. Напротив, те възобновиха живота ми — показаха ми пътя, който трябва да следвам — той пое дълбоко дъх. — Откакто свърших, като се изключи краткия месец, прекаран някога тука, аз блуждаех в някакъв дълъг, тъмен подземен ход, тласкан от лъжливо честолюбие. Бях пленник на машините, бях престанал да бъда верен на себе си, превърнал се бях в подобие на останалите. Баща ви беше жив смъртник, Джейн! Какво можех да сторя с монографиите, епруветките, кюретките, спектроскопите, електрокардиографите, галванометрите и така нататък? И те имат своето значение, безспорно! При все че това значение се преувеличава. Но моето място не е при тях. Аз не съм създаден за такава дейност. Аз желая да лекувам хората и зная, че имам дарбата да ги лекувам. Желая да отивам по домовете им, да облекчавам страданията им, да ги връщам от прага на смъртта — с дарбата, която Бог ми е дал — той помълча, после продължи, вече по-спокойно: — Що се отнася до Страт Линтън — аз просто съм влюбен в него! Тия честни хора са от моята среда! Обичам и живота на открито. Нека другите пазят градовете за себе си! Аз искам само едно — да остана тук!