Арчибалд Кронин - Героични години

В тишината на дома се чу глухият звън на телефона.

Той чу Рета, която стъпваше на пръсти, за да отиде да се обади, после въздъхна, стана с усилие и слезе.

— За болен ли, Рета? — запита той.

— Не, г-н докторе. Пак от Единбург. Непрестанно ви търсят оттам. Но аз отговарям както ми казахте — че не можете да се явите.

— Много добре — кимна той. — Ако се обадят пак, ще отговориш същото.

Обиколката му тази сутрин не беше много тежка. След оставката на Бейли цялата клиентела легна върху Мърдок, но той беше на легло и само при най-тежките и неотложни случаи хората търсеха медицинска помощ.

При последния си болен, след като беше предписал вече лекарства, Дънкан бе изпратен до вратата от домакинята. Тя го погледна с дълбока загриженост върху честното си селско лице, после зададе постоянния въпрос:

— Как е д-р Мърдок днес?

— Добре, доколкото е възможно — отвърна механично той.

— Мислите ли, докторе, че ще може да оздравее?

Нещо го накара да издаде скритата си мисъл.

— Не вярвам — каза той, — но Бог ми е свидетел, че правя всичко възможно.

— Всички знаем това, докторе — кимна бавно тя. — И вярвайте, за нас това е достатъчно.

Докато отиваше към селото, тази простичка похвала остана в сърцето му, топла и насърчителна, слаб таен лъч в мрака на неговото отчаяние.

Когато се прибра, часът минаваше един. Пред къщата на Мърдок се виждаше голяма, затворена наемна кола. Изведнъж той сви устни. Разбра какво означава присъствието й, още преди да влезе и да види Анна, която нетърпеливо пушеше в малката амбулатория.

— Е добре, Анна — поздрави я спокойно той, — мисля, че ви бях казал да не идвате! След толкова телеграми и телефонни разговори, предполагах, че сте разбрали!

— Но вие не отговаряте на телеграмите, нито се явявате на телефона, когато ви търсят — тя смачка нервно цигарата си в пепелницата. — Можете ли да ме укорите, че желая да имам прекрасното удоволствие да поговоря съвсем откровено с вас?

Той вдигна рамене и влезе в малката лаборатория в ъгъла. Изправен там, пред малката масичка с пропукан умивалник, той почна да приготвя, с малкото лекарства наредени по лавиците, най-простите церове, които бе предписал на пациентите си сутринта. Това като че отне и последните останки на самообладанието й.

— Съвършено ли сте полудели, Дънкан — извика тя, — да приготвяте разни оцветени течности в тая жалка дървена барака, когато можете да работите в собствената си лаборатория?

— Тия оцветени течности имат свойство, което вие не разбирате.

— Какво свойство? — прекъсна го рязко тя.

— Вяра — отвърна спокойно той.

Тя го погледна яростно и презрително.

— Вие наистина сте обезумял! Рискувате цялото си бъдеще, за да продавате митологични ценности на зяпнали от учудване селски пациенти.

— Възможно е — отвърна рязко той. — Но аз имам и друг пациент, който е горе.

— Зная. Видях го вече. Да, няма защо да ме гледате така! Позволих си да го прегледам във ваше отсъствие. И ви казвам, че напразно губите времето си!

Той трепна, като че ли тя бе изрекла собствената му смъртна присъда.

— Мнението ви е напълно естествено.

— То е безпристрастно, научно мнение. Този нещастен старец има мозъчен оток и е готов за гробищата. Всичката вяра, която ще му впръскате, няма да промени съдбата му.

— С какво право говорите така?

— С правото на учен — и ваш приятел. О, зная какво сте направили — сглобили сте гръбнака, поддържате живота на тоя човек с изкуствено хранене, бдите над него денонощно. Това е безспорно похвално. Но е безполезно, напълно безполезно! Най-доброто нещо, което можете да сторите за него, е да излезете и да му поръчате надгробен камък.

Ръката, която държеше малката мензурка леко трепна.

— Жестока жена сте, Анна — каза той.

— Можем ли да бъдем други в нашата професия? — гласът й потрепери. — Послушайте ме! И постарайте се да погледнете на нещата разумно — поне тоя път! Достатъчно глупаво бе да загубите златния случай да вечеряте с членовете на комитета. А отсъствието ви от отделението през петте седмици непосредствено пред избора, като давате възможност на всички да ви изпреварят, е просто самоубийство. Няма защо да ви казвам, как Овъртън използува това. Постарах се да сторя всичко, каквото можах — обясних на професор Лий признателността, който ви задържа тук, използувах тази страна на въпроса пред комитета — докато се изморих. Сега… — тя помълча — обясненията са вече безполезни. Кандидатите ще трябва да се явят утре. Разбирате ли? Съобщението е в стаята ви. Изборът ще се състои утре, в три часа — тя наблегна на всяка дума, като че разказваше на дете. — Трябва… трябва да бъдете там! Във фондацията, утре в три часа!