Арчибалд Кронин - Героични години

Изведнъж той се обърна бързо към Бейли:

— Имате упойка, нали? Ако обичате, да ми я дадете! — после се наведе: — Ще направя ужасен опит, Мърдок — той помълча, после добави с груба сериозност: — Ще се борите ли? Или ще ме оставите да се проваля?

Старият лекар изкриви устни в призрачно подобие на усмивка. И прошепна:

— Винаги съм бил готов да се закълна, че имате дарбата да убивате хората. Припомнете си… когато не се събудя… че съм бил прав.

След пет седмици светло януарско слънце изгря над планините и над възкръсналия живот в Страт Линтън. Здравите каменни жилища бяха запазени. Следи от височината на водите по измитите стени, няколко изкъртени огради, счупени прозорци и повредени капаци на прозорци, които бяха на поправка, отнесена част от шосето с парен валяк край него — това бяха единствените останали следи от страхотното наводнение.

„Ще имаме чудесно време“, помисли кметът Дъгал, като подаде нос на вратата си и предпазливо подуши въздуха.

По улицата минаваше друг виден чиновник, началникът на пощата Мърей. Двамата мъже се погледнаха сдържано, без да се поздравят и продължиха пътя си по средата на улицата.

Отначало те не си продумаха. В тия северни области мълчанието е признак на достойнство. Най-после кметът се обади:

— Видях тази сутрин в „Хералд“, че нашият приятел, Почтения Джо, е подал заявление за обявяване в несъстоятелност.

— О! — началникът на пощата, малко по-млад мъж, не можа да сдържи задоволството си. — Свършено е с него! Господ да е на помощ на ония, които са вложили пари в предприятието му!

— Винаги поддържах, че тоя негов язовир е прокълнат от съдбата! — забеляза кметът. — Разбира се — добави той с вродена прозорливост, — не казвам, че язовир както подобава, построен здраво от почтено дружество, не би бил от голяма полза за околността, стига да не се изроди в смрадливи алуминиеви заводи! Трябва да имаме нещо едновременно красиво и полезно — той замълча многозначително. — Всъщност, трябва да ви кажа, началник, че такъв план вече се обмисля. Сър Джон Ейгл и синът му, пасторът, с неколцина други, са се сдружили и дружеството ще бъде образувано към Свети Мартин.

— Така ли? — възкликна началникът. — Е, сър, право е казано: „Всичко идва за този, който умее да чака!“

Когато минаха покрай главната кръчма „Линтън Армс“ държането им видимо се промени. Кметът погледна мрачно посипаното със слама шосе, което се простираше пред тях, пощенският началник погледна полузатъмнените прозорци в къщата на лекаря. И двамата млъкнаха.

— Завесите още не са вдигнати — каза тихо началникът. — Добре си изтегли, горкият Мърдок!

— Повече от месец, откакто лежи така — каза тъжно кметът. — Никога няма да забравя деня, когато го свалиха от фабриката — прострян в безсъзнание на носилката.

— Казват, че седмици вече не е отворил очи. Просто си лежи унесен. Ех, велики Боже! Страшно е да се проточи такъв край!

Докато наблюдаваха, към тях се присъедини учителят, пощенският чиновник, старата мис Бел с избелялата си пелерина, дошла да отвори галантерийния си магазин. Скоро се събра малка, мълчалива групичка.

— Толкова хора спаси тоя човек на времето си — каза тъжно учителят. — Тежко е да го гледаме, че си отива така.

Мис Бел поклати скръбно глава:

— Жестоко е, просто, да се продължава агонията му.

— Да — съгласи се пощенският началник, — по-човечно би било да го оставят да си умре и да му се свършат мъките.

— Не сме съдници над живота и смъртта, началник! — каза провлечено кметът. — Д-р Мърдок бе голям приятел на нашето село. И Бог ще си го прибере, когато и както пожелае.

Кметът се поклони леко, с което даде знак, че събранието се разтуря. Всички се поклониха и продължиха пътя си.

В угнетително тихия дом се отвори врата. Дънкан излезе из стаята на болния. Той беше необръснат, дълбоки бръчки от умора се виждаха под очите му. Прекарал бе по-голямата част от нощта край леглото на Мърдок, където преди миг го замести Джейн. Това бдение, едно от многото, го бе напълно изтощило.

Той опря ръка о стената и облегна глава на нея.

Колко горд се чувствуваше след дългите усилия в бараката, когато сполучи да намести счупените кости и да запази слабата искрица живот у болния! И как буквално се сгромоляса, когато настъпи тази фатална продължителна кома, от която като че ли само смъртта щеше да отърве нещастника!

Той бе прекарал в Линтън пет безкрайни, съкрушителни седмици, без да се върне ни веднъж в Единбург. Съзнанието му смътно долавяше миналото съществуване, работата му във фондацията, задълженията и възможностите, които му се откриваха там. Все пак за него всичко бе свързано със задачата да вдигне Мърдок. А всичко, което бе сторил, и всичко, което можеше да стори, изглеждаше напразно.