Арчибалд Кронин - Героични години

Рета, с шапка и палто, го въведе вкъщи.

— Къде е д-р Мърдок, Рета?

Тя вдигна към него разтрепераното си, разплакано лице.

— Оставили го в централата, д-р Стърлинг.

— А мис Джейн?

— И тя е там — момичето помълча. — Всички заминаха. И аз заминавам.

Тя хукна надолу по улицата.

Като се озова пак навън в дъждовната нощ, Дънкан не можа да види никого, докато най-после, откъм ъгъла, зави слаба, самотна фигура. Дънкан извика облекчено:

— Маккелви!

— Д-р Стърлинг!

— Господи! Колко се радвам, че те виждам, човече! — Дънкан сграбчи ръката му. — Трябва да отида до централата!

— Невъзможно — отвърна решително Маккелви. — Пътят е отнесен.

— Но аз трябва да отида там! Не разбираш ли, човече: горе е д-р Мърдок. Трябва да отида при него!

Маккелви поглади мършавата си, мокра брадичка.

— Добре — каза най-после той. — Но по шосето не можете да стигнете. Може би — само може би — има още възможност да ви преведа през Бен.

И двамата влязоха в колата. Дънкан пусна мотора.

Маккелви го насочваше из непознат, лъкатушещ и каменлив път, който се изкачваше по източните склонове на височината, после свиваше вляво. Като се изкачиха на половината път, стигнаха до едно място, където колата вече не можеше да се движи. Маккелви скочи и, без да продума, тръгна пеш.

Трябваше да се борят с мокри борове, кална почва и остри камъни, като полувървяха, полупълзяха по острите, стръмни скали. Ръцете на Дънкан бяха издраскани и изтръпнали.

Издраскани, окървавени, запъхтени, те стигнаха най-после до върха. Изправен срещу вятъра и суграшицата, която валеше тук, втренчил притворените си очи в тъмнината, Дънкан разбра, че са стигнали до брега на езерото.

— Лодката е наблизо — викна Маккелви, като сви тръбообразно ръце, за да бъде разбран сред рева на вълните и воя на вятъра в гората.

На стотина ярда по-далеко те намериха край брега плоскодънната рибарска лодка. Нагазиха дълбоко във водата и скочиха в лодката. Маккелви я отвърза и двамата взеха по едно гребло. Дънкан почна да гребе с облекчение. Езерото беше бурно, вълните преливаха през стените на лодката. Наоколо беше непрогледен мрак.

Докато гребеше, пазачът се оглеждаше от време на време наоколо, като се мъчеше да надуши по вятъра накъде отиват. Пътуваха вече доста време, когато Маккелви изведнъж престана да гребе, наведе се и внимателно се ослуша.

— Чувате ли? — запита след малко той.

Над рева на вълните се долавяше глухият тътнеж на водопад.

— Язовирът — каза със странна загриженост Маккелви. — Господ да ни е на помощ, ако попаднем в отприщените му води!

Като насочиха лодката по посока на вятъра, те почнаха да гребат с удвоени усилия. Тътнежът приближаваше. Но почти в същата минута, когато той стана непоносимо оглушителен, лодката се удари шумно о невидимия бряг, Маккелви скочи, напрегна здравите си плещи, дръпна я и я измъкна на брега.

Зад полуострова, който заграждаше малкия залив, някакво мъгливо сияние се очертаваше над близкия хоризонт. Придружен от Маккелви, Дънкан тръгна бързо нататък, по ниския ръб на брега. Пред тях, над равнината пред централата, осветена от неясната червеникава светлина на нафтови фарове, изпъкна гледка, която смрази Дънкан.

На фона се издигаше голата постройка на алуминиевите заводи с новата електрическа централа и безредна смесица от хангари и канцеларии. Около сградите се тълпяха работници и селяни — тъмни, неподвижни фигури. Отпред беше язовирната стена, дъгообразна бетонна постройка, заздравена с високи подпорни кули.

През отприщените шлюзи кипеше и се спускаше в мрака към долината пенлив порой, а от горния край на стената бучеше водопад, двеста стъпки висок.

Но скоро се показа нова, по-зловеща гледка — широк, зеещ процеп по гладката повърхност на язовирната стена, на не повече от тридесетина ярда от по-близкия бряг. През тоя процеп водата се изливаше с адска сила и тътнеж, като непрестанно откъртваше нови късове бетон от ръбовете на отвора.

Обзет от нетърпение да стигне по-скоро до Мърдок, Дънкан бързаше напред, когато наблюдателите трепнаха изведнъж от някакво ново вълнение. Дънкан се обърна навреме, за да забележи новата катастрофа.

Процепът в пробитата стена бавно се разширяваше, разсичан сякаш от невидима, исполинска ръка. Огромни късове бетон хвърчаха из въздуха като тежки снаряди излизащи из дулата на чудовищни оръжия. Язовирната стена бавно потрепери в тоя участък, смъкна се и се огъна. И почти веднага, като някакъв хартиен модел, цялата постройка потрепери едва уловимо, наклони се, изпъкна навън и изчезна под кипящите води на освободеното езеро.