Арчибалд Кронин - Героични години

— Трябва да предприема нещо! — той се разхождаше из стаята, докато тя четеше. — Да го опровергая! Да разбия редакцията! Да набия Овъртън така, че да помни цял живот!

— Драги Дънкан, припомняте ли си едно прекрасно пакетче с писма? Ако не си го припомняте, аз ще ви го припомня!

Тя отвори писалището си и му подаде едно пакетче, свързано със светлосиня панделка. Бяха писмата на Овъртън до сестра Даусън.

— Не, Анна! Не можем да ги използуваме! Много е гадно! Отказах вече да сторя това…

— По-рано нямаше смисъл! Или мислите да ги оставите да ви клеветят из целия град, без да им се отплатите! Казвам ви, че небето е дало тия писма в ръцете ни! Засега не ще предприемам нищо, ще ги оставим да тровят комитета с тая кал и едва в последната минута ще хвърлим бомбата в увеселението!

— Господи! — извика той. — Та това е истинско убийство!

— Бих могла дори да доведа и сестра Даусън. Аз винаги се старая да не загубя следите й. Сега тя е в общата болница в Глазгоу. Чувствата и към милия д-р Овъртън не са много нежни.

Той бавно стисна ръката й.

— Добре, Анна! Казах ви, че съм затънал до шия в тая борба за катедрата. Мога да газя в калта заедно с другите!

От тоя ден той почна да подготвя по всички линии успеха си. Засили дейността на отделението си, като работеше от ранна сутрин до късна вечер. През декември обнародва в „Медицински вестник“ със забележителен успех втората си монография „Съживяване на нервната клетка“.

Но все още отказваше да почива на лаврите си. При все че ненавиждаше сухата техника на своите изследвания, светкавично написа нов труд: „За патологията на мускулната несъгласуваност“. След напечатването на студията в „Научния летопис“, той се зае трескаво да потвърди теорията си.

В един дъждовен декемврийски следобед, на мръкване, когато светлината и топлината в отделението бе закрита от спуснатите щори, Дънкан вдигна глава от писалището си и видя пред себе си професор Лий.

— Извинете ме, сър — каза той, — не чух кога сте влезли.

— Не се извинявайте! Дойдох просто да ви поканя на вечеря.

— На вечеря ли? — попита изненадано Дънкан.

— Да, у нас, тази вечер, точно в седем часа — очите на спокойния старец намигнаха. — Доколкото разбрах, напоследък сте отсъствували от много приеми. Поне аз не съм ви виждал ни веднъж в дома на мисис Овъртън.

— Не, сър — наведе глава Дънкан.

— Странно за такъв „ухажван мъж“, нали, Стърлинг? — подхвърли Лий. — Създадоха ви голяма слава чрез местните вестници.

Дънкан се изчерви.

— Така! — професорът потърка леко ръце. — Значи, довечера у дома няма да има жени — ще бъдем само мъже! Искам да се срещнете с членовете на Комитета. Вие вече познавате д-р Инглис, освен него ще бъдат и съдията Ленци, професор Брандт, Джибсън и аз.

Зад поканата и приятелския тон не можеше да не се съзре значението на това внимание.

— Много мило от ваша страна, сър! Трогнат съм и разбира се ще дойда!

— Господи! — кимна старецът. — Предупреждавам ви, че ще има голямо любопитство към отговора ви на някои скорошни намеци. Пригответе си подходяща лъжа!

— Ще предпочета да кажа истината, сър.

Лий се засмя.

— Да не забравя — миналата нощ прочетох втората ви монография. Много сполучлива.

След като Лий си отиде, Дънкан седна на канапето. Мислите му радостно летяха. Той почти не чу, когато вратата се отвори пак и Анна влезе, с шапка и мушама.

— Забравихте ли, че довечера отиваме на опера?

— Ще трябва да отидете сама, Анна. Зает съм.

Тя се намръщи и седна на облегалото на канапето.

— Слушайте, Дънкан — каза тя с особена съкрушеност и с уважение, каквото се промъкваше напоследък в отношенията й към него, — известна ми е вашата мрачна упоритост и шотландска решителност. Но, драги приятелю, когато ви накарах да се кандидатирате, аз не предполагах, че ще се погубите! Нямам полза от смъртта ви.

— Не се тревожете — жив и здрав съм!

— Да, но страните ви са хлътнали, а слепите ви очи са посивели. Не правите никакви упражнения. Ако не дойдете на опера, трябва да отидете на голф или тенис… — гласът и замря, недоверчив, странно майчински.

Той я погледна изпод вежди, като се чудеше какво я е прихванало.

— Голф! Тенис! Господи, Анна, в ума ми има много по-важни неща! — той я погледна косо. — Например, вечеря с професор Лий.

— Какво?

Тя стана изведнъж.

— Шефът беше тук преди пет минути — той помълча. — Беше твърде любезен — пошегува се с печалната кампания на нашите приятели. И ме покани на вечеря с членовете на комитета.