Арчибалд Кронин - Героични години

Дънкан рязко драсна клечка кибрит.

— Все ще се намери някой подходящ. Познавам мнозина способни младежи. Ще намеря някой и ще ви го пратя.

Уискито бе развързало езика на Хемиш.

— Безполезно, д-р Стърлинг! Клиентелата сега не може да се повери на помощник.

— Защо, за Бога? — Дънкан се обърна и почна да се разхожда из стаята.

— Защото — Хемиш си пое дълбоко дъх, — сега имаме противник. Има още един лекар — конкурент, доведен от Овъртън. Казва се Бейли. Заповядва му сладкодумният индустриалец. А в замяна той лекува хиляда и двеста работници в алуминиевите заводи и електрическата централа. Задължени са да се лекуват при него — щат не щат. Той е лекар на дружеството! Вие знаете, че старият доктор никога не вземаше хонорар, а получаваше парите си от картите за обществени осигуровки. Сега са му останали само дванадесетина карти. Казвам ви, че едва свързваме двата края!

Дънкан се спря развълнуван, като си представи ясно положението.

— Ще спечелим борбата най-после — каза весело Хемиш. — Както и да е, много се радвам, че ви видях, докторе. Мис Джейн ме помоли да ви кажа, че сте винаги добре дошъл, ако минете към Линтън.

При споменаването на Джейн лицето на Дънкан се помрачи още повече. Той си представи как се бори с трудностите, как ги посреща с ясна и спокойна смелост. Разбра, че не е престанал да я обича, а в същото време си припомни още нещо.

— Предполагам, че младият Ейгл ги навестява често?

— Да, да — потвърди с въодушевление Хемиш. — Алекс се навърта постоянно вкъщи. За него тя е всичко. От два месеца насам той е в Канада, но към края на годината го чакаме да се върне.

— Предполагам, че работите ще се пооправят тогава за Мърдок. И за Джейн.

— Сигурно ще се пооправят — усмихна се доверително Хемиш. — Алекс иска да се ожени за нея, както знаете.

След като Хемиш си отиде, Дънкан погледна скромните подаръци, изпратени по него от семейство Маккелви. Той си припомни бедната къщица на горския пазач през оная снежна нощ, когато бе спасил умиращата жена.

Това беше действителност, а в същото време беше чудо. „Господи, помисли той. Какво съм свършил оттогава?“

Но какво значение имаше сега тази отдавнашна драма в снеговете? Какво го интересуваха никого незасягащите злочестини на стареещия провинциален лекар? Той бе отстранил чувствата от своя живот. Бъдещето му зависеше от това безстрастие. Освен това, богатата сполучлива женитба щеше да тури край на затрудненията на Мърдок.

Три дни след посещението на Хемиш Дънкан видя д-р Овъртън, за пръв път след приема.

Тоя понеделник, към три и половина, той влезе в кабинета на Овъртън със свитък книжа.

— Ето ви резултата от изследванията на трима ваши болни, Овъртън — каза официално той.

Като вдигна изведнъж глава, Овъртън се поколеба, после реши да придаде на държанието си любезна пренебрежителност.

— Благодаря. Много любезно от ваша страна да ми ги донесете! Да не забравя, Стърлинг, носи се някакъв глупав слух, че сте кандидат за катедрата? Вярно ли е?

— Съвсем вярно — отвърна кратко Дънкан.

— Жалко — каза Овъртън, — че пак трябва да бъдем конкуренти — той вдигна любезно рамене. — Защото, най-после, все един от двамата ще трябва да отпадне.

— Ценя съображенията ви.

— Всъщност — продължи Овъртън, наглед логично, — аз мисля за вас, Стърлинг. Защо не запазите мястото, на което така добре изпъквате?

— И да не ви мътя водата?

— Именно! Според мен, вашите възможности тук, в собственото ви поле на дейност, са чудесни. Ако се откажете и продължите да работите в своята област, като не се намесвате…

— Вие ще ми дадете всички възможни улеснения и ключовете на царството небесно, когато станете шеф! — довърши подигравателно Дънкан.

Овъртън се изчерви:

— Опитвам се само да ви спестя едно неизбежно унижение.

— Ще го понеса.

— Ще има да понесете и много повече! — отвърна гневно възмутеният Овъртън. — Когато заема катедрата, ще се погрижа да получите това, което заслужавате! По-другояче ще се смеете, когато почнете да получавате заповеди от мене.

— Не съм получавал досега заповеди от вас и не предполагам, че ще получавам някога.

— Ще видим! — извика Овъртън, загубил вече самообладание. — А засега, не се опитвайте да ухажвате Маргарет. Случи се така, че тя е моя, а не ваша съпруга!

— Какво искате да кажете точно? — запита Дънкан.

— Каквото казах: от месеци вече я ухажвате.

— От внимание към съпругата си поне, трябва да вземете думите си назад, Овъртън!